Убийството на художника

Колко пъти само бяха обсъждали мечтата й един ден да работи в Surete! Тя най-сетне се бе сбъднала и сега - благодарение на упорития й труд и вродения й талант на следовател - Ивет имаше шанс да работи по разследване на убийство с Гамаш. Баща й знаеше всичко за него. Дълги години бе следил кариерата му във вестниците.

- Навремето чичо ти Сол имаше шанс да работи в полицията, но го профука - казваше татко й понякога и поклащаше глава. - Какъв срам. А знаеш ли какво се случва на такива несретници?

- Пропиляват живота си. - Ивет знаеше точния отговор на този въпрос. Чувала бе тази семейна история безброй пъти.

- Чичо ти Сол, дядовците ти. Всички. Сега ти си единствената надежда на фамилията ни, Ивет. На теб разчитаме.

Тя преизпълни всичките им очаквания, когато постъпи на работа в Surete. В рамките само на едно поколение семейството й смени статута си на жертва, тормозена от властите в Чехословакия, с позицията на онези, които създават правилата. Вече бяха от другата страна на дулото.

Там й харесваше.

Сега обаче липсващият портфейл и изчезналата служебна карта можеха да провалят всичките й мечти и да я превърнат в неудачник като глупавия й чичо Сол. Часовникът отброяваше неумолимо секундите. Ивет бе казала на главния инспектор, че ще мине да го вземе след петнайсет минути. Пет от тях вече бяха изтекли. Разполагаше само с десет минути да прекоси града и пътьом да купи кафе отнякъде.

- Помогни ми - умоляваше татко си, докато изтърсваше чантата си на пода във всекидневната.

- Ето го. - Сестра й Анджелина дойде от кухнята и й подаде портфейла и служебната карта. Ивет я връхлетя и разцелува, след което се втурна да навлича палтото си.

Ари Никулас наблюдаваше любимото си най-малко дете - опитваше се да запечата в паметта си всеки милиметър от скъпоценното лице на Ивет и да прогони загнездилия се в стомаха му страх. Какво бе постигнал, като й внуши тази нелепа идея? Не бе губил близки хора в Чехословакия. Историята с гибелта на близките му беше пълна измислица. Беше я съчинил, за да придобие определен авторитет в новата си родина. Дъщеря му обаче бе повярвала в нея, убедена, че навремето е съществувал някакъв неин глупав чичо на име Сол, че членове на семейството им са били убити. А сега ситуацията бе излязла от контрол. Не можеше да й каже истината.

Ивет се хвърли в прегръдките му и го целуна по наболата с четина буза. Ари я задържа малко повече от необходимото и дъщеря му за миг замря, втренчена в уморените му напрегнати очи.

- Не се тревожи, тате. Няма да те изложа. - И хукна.

Ивет Никол позвъни на вратата петнайсетина минути след края на телефонния им разговор. Огледа се наоколо, както бе застанала на прага. Кварталът беше красив и само на крачка от магазините и ресторантите по улица „Бернар“. „Отремон“ бе потънал в зеленина квартал, населен от интелектуалния и политическия елит на Френски Квебек. Ивет бе виждала инспектора в главното полицейско управление - крачеше бързо по коридорите, съпровождан винаги от голяма група хора. Беше високо в йерархията и се говореше, че обучава хората, извадили късмет да работят с него. Ивет се чувстваше така, сякаш току-що бе изтеглила печеливш билет от лотарията.

Инспекторът отвори бързо вратата, оправи грубия каскет на главата си и се усмихна топло. Протегна й ръка и след кратко колебание Ивет я пое.

- Главен инспектор Гамаш.

- За мен е чест.

Вратата към пътническата седалка на автомобила се отвори и до сетивата на Гамаш достигна добре познатият аромат на кафе в картонени чашки от „Тим Хортънс“⁴. Ухаеше на още нещо. Brioche⁵. Младата жена го бе проучила добре - явно знаеше, че инспекторът пие кафе от заведения за бързо хранене само когато разследва убийство. В съзнанието му миризмата на кафе от автомат и мокър картон бе така неизменно свързана с работата в екип, дългите работни часове и зъзненето насред открити влажни поля, че още щом я усетеше, силно се въодушевяваше.

- Изтеглих предварителния доклад от местопрестъплението. Разпечатката е в папката на задната седалка. - Никол махна назад, докато въвеждаше координатите на булевард „Сен Дени“ в джипиеса, който щеше да ги упъти до моста „Шамлен“, а оттам - към провинцията.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. През това време Гамаш се запозна с оскъдната информация по случая, пи от кафето, яде от кифлата си и наблюдава как равните селскостопански земи край Монреал плавно преминават в заоблени хълмове и възвишения, изпъстрени от ярки есенни листа.

Двайсетина минути след изключването на джипиеса, който ги бе отвел до желания регион, подминаха една дребна ръждива табела - според нея селцето Трите бора се намираше само на два километра от този второстепенен път. След още минута-две жестоко друсане по

разкаляния и изпълнен с дупки път съзряха неизбежния парадокс.