Убийството на художника

Оливие се сети, че най-близкото нещо до полиция, което имаха в селото, беше Доброволната противопожарна команда; той бе неин член, а Рут - командир. Когато Рут Зардо заповядаше на някого да влезе в голям пожар, той изпълняваше заповедта безропотно. Жената беше по-страшна и от горяща сграда.

- Габри, ами ти? - обади се Клара.

- Имало е моменти, в които съм изпитвал такъв гняв, че съм бил готов дори на убийство. Може би щях да го извърша, ако бях сигурен, че няма да ме заловят.

Клара не успя да скрие удивлението си.

- И какво те доведе до този гняв?

- Предателството, винаги и само предателството.

- А какво направи, за да се справиш с него? - попита Мирна.

- Терапия. Там се запознах и с този симпатяга. - Габри се пресегна и потупа Оливие по ръката. - Мисля, че и двамата посещавахме онзи терапевт повече от година, отколкото беше нужно, само и само да се виждаме в приемната му.

- Това ненормално ли е? - подхвърли шеговито Оливие и отметна кичур от безупречната си, макар и пооредяла руса коса от челото. Беше като коприна и непрекъснато се навираше в очите му, без значение какви шампоани използваше.

- Подигравайте ми се колкото щете, но аз считам, че нищо не се случва без причина - заяви Габри. - Ако не беше онова предателство, нямаше да го има гневът. Ако не беше гневът, нямаше да имам нужда от терапия. Ако не беше терапията, нямаше да срещна Оливие. А ако не го бях срещнал, нямаше да...

- Достатъчно. - Оливие вдигна ръце в знак, че се предава.

- Винаги съм харесвала Матю Крофт - обади се в този момент Джейн.

- Ти ли му беше учителка? - попита Клара.

- Много отдавна. Той беше в предпоследния клас на старото училище в селото, преди да го затворят.

- Все си мисля, че е голям срам, че затвориха училището - вметна Бен.

- За бога, Бен, това беше преди двайсет години. Просто го забрави и продължавай да си живееш живота. - Само Рут беше способна на такива думи.

Отначало, когато се премести в Трите бора, Мирна се чудеше дали Рут не е получавала удар. Знаеше добре от практиката си, че такива хора много трудно се владеят. Когато попита Клара обаче, тя й каза, че ако някога Рут е получавала удар, трябва да е било, докато се е намирала в утробата на майка си. Рут си беше тросната и груба от край време.

- Но в такъв случай защо всеки я харесва?! - възкликна тогава Мирна.

Клара се изсмя и сви рамене в отговор:

- Знаеш ли, понякога и аз самата се питам същото. Тази жена може да е такава досада. Но във всеки случай си струва усилията да бъдеш приятел с нея, така си мисля.

- Както и да е - намеси се Габри, недоволен, че временно е престанал да бъде център на вниманието. - Филип се съгласи да отработи като доброволец петнайсет часа около бистрото.

- Обзалагам се, че не го е направил с голяма радост - обади се Питър и стана от стола.

- Определено - изхили се Оливие.

- Искам да вдигна тост - обяви Габри. - За нашите приятели, които не ни изоставиха днес. За нашите приятели, които прекараха цялата сутрин в почистване на бистрото.

Това бе феномен, който Мирна бе наблюдавала и преди - някои хора притежаваха таланта да превръщат и най-ужасното събитие в триумф. Размишлява по въпроса и тази сутрин с нокти, черни от натъпкания под тях тор, като се спираше от време на време да оглежда хората - млади и стари, - които се включваха в мероприятието. И тя бе една от тях. За пореден път благослови деня, в който напусна града и дойде в това село, за да продава книги на местните. Тук най-накрая се чувстваше у дома си.

Внезапно от паметта й изникна гледка, за която бе забравила в сутрешния хаос. Как Рут се облегна на бастуна си и се извърна от останалите така, че само Мирна успя да види болката по лицето на старицата, която коленичи и мълчаливо застърга пода. Прави го цяла сутрин.

- Вечерята е готова - съобщи Питър.

- Ухае наистина вкусно! - зарадва се Джейн няколко минути по-късно, поднесла към устата си вилица кашкав грах и сос.

- Bien sur-. Напазарувах при мосю Беливо - кимна Оливие.

- О, за бога! - възкликна Клара над проскърцващата маса от борови греди. - Това е консервиран грах! От универсалния магазин. И смееш да ми се наричаш готвач!

- Каква неблагодарност! - прошепна театрално Оливие на Джейн. - И то в Деня на благодарността. Какъв срам!

Ядоха на приглушена светлина - навред из кухнята трептяха пламъците на свещи във всевъзможни форми и размери. Блюдата бяха пълни с пуешко и плънка от кестени, сладки картофи, грах и печено месо. Всички бяха донесли по нещо за ядене от дома си с изключение на Бен, който не готвеше. Но затова пък той бе донесъл няколко бутилки вино, което беше дори по-добре. Редовно си правеха сбирки като тази, за които всеки носеше храна, защото само така не особено заможните Питър и Клара можеха да си позволят да направят парти с

вечеря в дома си.

Оливие се приведе към Мирна.

- Още една страхотна кошница.

- Благодаря ти. Всъщност вътре има скрито нещичко и за вас двамата.