Убийството на художника

^{11 Разбира се (фр.) - б. пр.}

ГЛАВА ВТОРА

Главен инспектор Арман Гамаш получи телефонното обаждане на излизане от монреалския си апартамент в неделята преди Деня на благодарността.

Съпругата му Рен-Мари вече беше в колата, а ако не му се бе наложило внезапно да посети тоалетната, двамата вече щяха да пътуват за кръщенето на праплеменницата си.

- Oui, alld?¹ - отговори на обаждането Гамаш.

- Monsieur I’Inspecteur?² - произнесе учтив млад глас от другия край на линията. - Обажда се агент Никол. Шефът ме помоли да ви се обадя. Имаме убийство.

След десетилетия, прекарани в Surete du Quebec, по-голямата част от които в отдела за убийства, тези думи все още успяваха да го разтърсят.

- Къде? - попита и мигновено посегна към бележника и химикалката; предвидливо държеше такива до всеки телефон в апартамента.

- Едно селце в Източната провинция. Трите бора. Мога да мина да ви взема след четвърт час.

- Да не си го убил ти този човек? - попита Рен-Мари, след като Арман й обясни, че не може да присъства на двучасовата служба за кръщенето в непознатата църква.

- Ако съм го убил аз, няма да ми се размине, повярвай ми. Искаш ли да дойдеш с мен?

- Какво би направил, ако някой ден приема предложението ти?

- Ще се зарадвам - отвърна искрено. Трийсет и две години брачен живот не бяха достатъчни, за да се отегчи от съпругата си. Беше сигурен, че ако жена му някога реши да бъде до него по време на разследване, тя ще се държи както трябва. Рен-Мари винаги знаеше какво да прави и никога не вдигаше скандали. Той й се доверяваше напълно.

И сега за пореден път взе точното решение, като отказа да приеме предложението му.

- Ще им кажа просто, че пак си пиян - заяви тя, след като Арман я запита дали семейството й ще е разочаровано от отсъствието му.

- Не им ли каза миналата година, че съм на лечение, когато пропуснах семейната сбирка?

- Ами, казах им, но имам чувството, че не ми повярваха.

- Колко тъжно.

- Аз съм мъченица, която страда за деянията на съпруга си - каза Рен-Мари, докато заемаше шофьорското място. - Пази се, сърце мое - добави.

- Ще се пазя, mon cwur³.

Гамаш се върна в кабинета си в апартамента на втория етаж и застана пред голямата карта на Квебек, която покриваше цялата стена. Прокара пръст на юг от Монреал към Източните провинции и го завъртя около границата със Съединените щати.

- Трите бора... Трите бора - повтаряше си, докато опитваше да открие селото. - Дали няма някакво друго име? - запита се, понеже за първи път не успяваше да открие селище на тази толкова подробна карта. - Може би Trois pins? - Не, нямаше селище и с такова име. Което не го притесни особено, Никол и без това щеше да го откара до мястото.

Закрачи из обширния апартамент в квартал „Отремон“, който с жена му бяха купили след раждането на децата. Дори сега, дълго време след като те се бяха изнесли и дори им бяха народили внуци, Арман не усещаше жилището празно. Достатъчно бе, че го споделя с Рен-

Мари. Върху пианото бяха подредени множество снимки, лавиците бяха претъпкани с книги, които свидетелстваха за един пълноценен живот. Жена му отдавна искаше да окачат по стените наградите му, но той всеки път отклоняваше нежно молбите й. Правеше го, защото винаги когато влезеше в килера на кабинета си, грамотите му напомняха за лицата на мъртвите и живите, които те оставяха след себе си, вместо за официалните церемонии по награждаването му. Не. За тях нямаше място по стените на дома му. А и след случая „Арно“ отличията внезапно бяха секнали. За него обаче семейството бе най-голямата награда.

Агент Ивет Никол препускаше из дома си в търсене на своя портфейл.

- О, хайде, тате, все някъде трябва да си го мернал - проточи с умиляващ глас, докато наблюдаваше с тревога безмилостното въртене на стрелките върху циферблата на стенния часовник.

Баща й застина. Разбира се, че беше мернал портмонето й. Взел го бе по-рано през деня, за да пъхне в него банкнота от двайсет долара. Част от малката игра, на която отдавна си играеха. Той й даваше джобни пари, а тя се преструваше, че не ги забелязва. Понякога обаче, като се върнеше от нощна смяна в пивоварната, откриваше еклер в хладилника, върху чиято опаковка Ивет бе изписала името му с почти детинския си почерк.

Преди няколко минути бе взел портфейла й, за да пъхне парите в него, но когато му позвъниха по телефона с молба да предаде на дъщеря си да се обади в отдел „Убийства“, той бе направил нещо, за което никога не си бе помислял дори. Скрил го бе заедно със служебната й карта от Surete - едно малко картонче, за което Ивет бе полагала къртовски труд години наред. Сега я наблюдаваше как разхвърля възглавниците от дивана по пода. Ще преобърне целия апартамент, докато го открие, осъзна той.

- Тате, помогни ми да го намеря. - В очите й се четеше отчаяние. „Защо не ми помага?“, чудеше се. Най-сетне бе дошъл големият й шанс, моментът, за който бяха говорили в продължение на години.