Убийството на художника

- Не. Дрехите в печката задушили пламъците, така че се наложило Сюзън пак да я разпалва. И тогава проумяла, че лъкът трябва да се начупи. Побояла се шумът от трошенето да не стигне до кухнята, затова се качила горе, за да ме предупреди. Но вие не я пуснахте да се върне обратно. Тя трябваше да го направи, докато бяхме навън да стреляме.

- Как разбрахте в какво положение намерихме тялото на госпожица Нийл?

- Филип ми показа. Качих се в стаята му, за да чуя историята от първа ръка. Той обаче не искаше да разговаря с мен. И точно когато излизах, се изправи и направи това. - Крофт потрепери при спомена, зашеметен от мисълта, че е създал такова дете. - Не знаех какво означава в онзи момент, но по-късно, когато поискахте да ви покажа как е лежала, ми стана ясно. Така че просто повторих онова, което Филип направи. А това какво означава? - Крофт кимна към стрелата.

- Значи, че някой друг е изстрелял стрелата, убила госпожица Нийл - заяви Бовоар.

- И че по всяка вероятност си имаме работа с убийство - добави Гамаш.

Бовоар откри директора на полицията Мишел Бребьоф в Монреалската ботаническа градина, където полагаше доброволен труд веднъж месечно в кабинката за информация.

Насъбралите се наоколо хора, които искаха да разберат къде се намира японската градина, се зачудиха що за доброволец е Бребьоф и колко широки са правомощията му.

- Съгласен съм, звучи като чисто убийство - заяви той по телефона, докато кимаше и се усмихваше на чакащите пред кабинката му туристи, сепнати от чутото. - Упълномощавам ви да третирате случая като убийство.

- В действителност, сър, аз се надявах, че разследването ще поеме отново главен инспектор Гамаш. Той се оказа прав, Матю Крофт не е убил госпожица Нийл.

- Действително ли смятате, че това има нещо общо с отстраняването му, инспекторе? Арман Гамаш беше наказан не защото отказа да приеме версията за предполагаемия убиец, а защото отказа да изпълни пряка заповед. Което все още е факт. Освен това, доколкото си спомням, ако го бяхме оставили да действа както намери за добре, щеше да арестува едно четиринайсетгодишно момче.

Един от туристите улови подрастващия си син за ръка, тийнейджърът беше толкова шокиран от чутото, че позволи на баща си да я подържи за частица от секундата.

- Е, не точно да го арестува... - вметна Бовоар.

- Така не си помагате особено, инспекторе.

- Да, сър. Главният инспектор познава случая и хората, свързани с него. Следата изстива все повече, а ние пропиляхме вече цяла седмица, разглеждайки престъплението като вероятен нещастен случай. Логично е Гамаш да ръководи това разследване. И вие, и аз сме наясно, че е така.

- Той също.

- Вероятно. Но се замислете. Кое е най-важното в случая? Да го накажете или да постигнем възможно най-добър резултат?

- Добре. И му кажете, че е страшен късметлия да има защитник като вас. Ще ми се и аз да имах.

- Имате го.

Когато разговорът най-сетне приключи и Бребьоф потърси с поглед туристите пред будката за информация, откри, че е останал сам.

- Благодаря ви, Жан Ги.

Гамаш пое служебната си карта, значката и пистолета. Мислил бе по въпроса защо го заболя толкова от раздялата с тях. Преди доста години, когато му ги връчиха за първи път, почувства, че е одобрен; че е постигнал успех в очите на обществото и най-важното - в очите на родителите си. А миналата седмица, когато се наложи да предаде служебната карта и пистолета си, внезапно изпита силен страх. Не просто го бяха лишили от законното му оръжие, но и като че ли бяха свалили доверието си от него. Това чувство отмина бързо - не бе нищо повече от ехо; призракът на несигурния младеж, който Гамаш беше някога.

По пътя към дома, след като го бяха отстранили от следствието, в паметта на Гамаш бе изплувала една история, която бе чул преди години. В нея човешкият живот бе оприличен на живот в някаква дълга къща. Влизаме като бебета от единия й край и я напускаме през другия, след като времето ни изтече. И в този интервал се придвижваме през една огромна дълга стая. Всеки човек, с когото се срещаме, всяка мисъл, която ни спохожда, всяко действие, което предприемаме там, остава с нас. И до като не се примирим с някои недотам приятни епизоди от миналото си, те продължават да ни тормозят от подземията на тази дълга къща. Понякога най-шумните и най-противните от тях ни казват какво да правим и направляват действията ни дори години по-късно.

До момента, в който му се наложи да положи пистолета си в дланта на Жан Ги, Гамаш не беше сигурен дали е съгласен с тази аналогия. Тогава онзи несигурен младеж се появи отново и прошепна в ухото му: „Ти си нищо без оръжието си. Какво ще си помислят хората?“ Колкото и наясно да бе Гамаш, че реакцията му е неадекватна, уплашеният младеж упорито отказваше да напусне дългата му къща, а това означаваше, че той вече не е господар на съдбата си.

- А сега накъде? Към дома на Джейн Нийл? - Вече официално можеха да водят делото като разследване на предумишлено убийство и двамата изгаряха от желание да влязат в къщата.

- Да. Но първо трябва да наминем през едно място.