Убийството на художника

- Толкова ли е очевидно? - запита възбудено Беи. - Вярно, имаше един период, когато си мечтаех с нея да се съберем, но това беше много отдавна. Никога не бих могъл да сторя нещо подобно. Не и на Питър.

- Не, не е очевидно.

Двамата следяха върволицата жени, които се изкачваха по улица „Мулен“ и изчезваха една по една в гората.

Беше студено и мрачно, над главите и под краката им шумоляха мъртви листа, мразовитият вятър завихряше шумата високо. Възбудата на жените се смени с безпокойство. Някаква сянка надвисна над оживеното шествие. Дори Мирна утихна, усмихнатото й дружелюбно лице стана бдително.

Гората звучеше застрашително - клоните на дърветата проскърцваха, листата на тополите трептяха на вятъра.

Клара бе обзета от внезапно желание да се махне оттам. Това място беше опасно. Люси зави - сякаш протяжно предупреждение. Козината й настръхна, тя бавно се сви и се залепи за земята; мускулите й се напрегнаха, като че ли бе готова всеки миг да скочи.

- Трябва да образуваме кръг - рече Мирна. Стараеше се да звучи спокойно, но в същото време оглеждаше останалите в опит да прецени кого е в състояние да над бяга, ако се стигне дотам. Дали пък няма тъкмо тя да се окаже ритуалната жертва? Как можа да се натъпче с тия запеканки...

Жените се хванаха за ръце и образуваха възможно най-малкия и тесен кръг, който някой е виждал. Мирна вдигна молитвената пръчка от земята, където я бе пуснала Люси, и със замах я заби дълбоко в почвата. Клара очакваше земята всеки миг да изръмжи в отговор.

- Донесох тези панделки. - Мирна отвори торбата си. В нея бе натъпкано разплетено кълбо от пъстри ленти. - Помолихме всички ви да донесете по нещо, което за вас символизира Джейн.

Мирна извади от джоба си някакво книжле. Продължи да рови из торбата, докато не намери някаква алена панделка, с която омота книгата. После се наведе и заговори, докато привързваше панделката към молитвената пръчка:

- Това е за теб, Джейн, благодаря ти, че споделяше любовта към писаното слово с мен. Бъди благословена. - Мирна остана до забитата молитвена пръчка за момент, свела едрата си глава, след което се дръпна встрани и се усмихна за първи път, откакто се събраха на това място.

Жените една по една я последваха. Вземаха по панделка, завързваха с нея някакъв предмет, сетне завързваха панделката към пръчката и изговаряха по няколко думи. Някои се чуваха, други - не. Някои бяха молитви, други - прости обяснения. Хана завърза стара грамофонна плоча към молитвената пръчка, Рут - избеляла фотография. Сара привърза лъжица, Нели -обувка. Клара посегна към косата си и измъкна оттам шнола. Омота я с яркожълта панделка, която завърза към обсипаната с предмети молитвена пръчка.

- Благодаря ти, че ми помогна да прозра - каза. - Обичам те, Джейн.

Клара вдигна глава и забеляза старото чакало, което се мяркаше в клоните на близко дърво. „Чакало. Колко странно - помисли си, - уж е просто сандък, а ми помогна да прогледна.“

В този момент нещо й хрумна. Изпита вдъхновение.

- Благодаря ти, Джейн - прошепна и за първи път от цяла седмица усети ръцете на старата жена да я обгръщат. Преди да тръгне, извади банан от джоба си и го привърза към пръчката, подарък за Люси. Имаше да добави обаче още нещо. Извади карта от другия си джоб. Дама купа. Замисли се за Йоланд, докато я прикрепваше към молитвената пръчка; за чудесния дар, който Джейн й бе дала в детските й години, останал забравен или отхвърлен. Клара се взря внимателно в рисунъка на картата, за да я запомни наизуст.

В края на ритуала молитвената пръчка бе многоцветна и ярка, цялата в развяващи се оплетени панделки, в чиито краища висяха подаръците на жените. Вятърът размяташе предметите и ги усукваше около пръчката в танц, а те се удряха един в друг и издаваха всевъзможни звуци, които се сливаха в причудлива симфония.

Жените се огледаха и видяха, че страхът вече не владее кръга им; че той се е отпуснал и разширил. А в центъра му, на мястото, където Джейн Нийл бе посрещнала края на живота си, вятърът люшкаше голям брой предмети, които пееха във възхвала на тази толкова обичана жена.

Клара следеше с очи мятащите се на вятъра панделки, изгубила своя страх. Сетне погледът й попадна на нещо в края на една от панделките. След миг проумя, че то изобщо не е завързано за панделка, а забито в дървото зад пръчката.

Високо сред кленовите клони имаше стрела.

Гамаш тъкмо се качваше в колата си, готов да потегли обратно за Монреал, когато Клара Мороу буквално изхвърча от гората и затича надолу по улица „Мулен“, сякаш я гонеха дяволи. За миг някаква налудничава мисъл се стрелна през съзнанието му: дали пък ритуалът не бе освободил неволно някаква сила, която е далеч по-разумно да остане в покой? И в известен смисъл тъкмо това се бе случило. Жените и ритуалът им по някакъв начин бяха материализирали една стрела, която някой със сигурност би желал да остане незабелязана.