Ударът на кобрата

На дисплея се появи стаята, пресилено наричана салон. Между различни дисплеи и монитори се бяха настанили Юри Серенков, учените Кристофър и Намиди и губернатор Телек. В дъното, близо до люка, почти извън обхвата на камерата на интеркома, стояха Пири и Декер Йорк и от време на време тихо разменяха мисли. Джошуа увеличи мощта на звуковия усилвател и чу загриженото изсумтяване на Намиди:

— Съжалявам, но просто не мога да разбера от какво са разтревожени трофтите — каза той високо, очевидно за да се чуе в целия салон. — Как може една общност на нивото на обикновено село да представлява заплаха за някого извън собствената му среда?

— Нека проявим малко търпение, моля ви — обади се Телек и вдигна глава от дисплея. — Още не сме направили дори една пълна обиколка. Може градовете им да са от другата страна.

— Въпросът не е само в технологическото развитие, губернаторе — възрази Намиди. — Гъстотата на населението е много малка.

— Това е антропоморфно мислене. — Телек поклати глава. — Може да имат ниска раждаемост или да живеят в просторни жилища и въпреки това да са постигнали високо технологическо развитие. Бил, ти какво виждаш?

Кристофър помълча малко преди да отговори.

— Нищо, от което може да се направи категорично заключение. Между някои селища виждам пътища, но гората не позволява да се каже колко са нагъсто. Няма обаче нито спътникови, нито радиокомуникационни системи.

Джошуа се включи в интеркома.

— Извинете, че се намесвам, но няма ли начин да разберем колко от околните площи са обработени? Това може да ни ориентира.

Телек хвърли поглед към екрана на интеркома.

— Засега по този признак също не могат да се правят никакви изводи — отвърна тя. — Има доста големи площи, които могат да се вземат за ниви, засети със зърно, но теренът и цветът на растителността правят измерванията много несигурни.

— А и оттук не можем да кажем дали дадено село отглежда зърно за собствени нужди или за износ — допълни Кристофър.

— Тогава да слезем долу — промърмори Джъстин от мястото си до люка.

Джошуа обърна глава към брат си. Джъстин замислено гледаше планетата под тях, но по лицето му не можа да открие следи за наличие на такава топка, каквато се бе свила в неговия стомах.

— Нека не сме толкова нетърпеливи — подхвърли хапливо Джошуа.

Джъстин трепна.

— Извинявай. Грубо ли прозвуча?

— Прозвуча прекалено самоуверено, което е по-лошо. Твоята склонност към оптимизъм може да се окаже направо опасна.

— А да се промъкваме на пръсти, сякаш сме шайка престъпници, по-добре ли е?

Джошуа се намръщи. Често казваха за тях, че си приличат като две капки вода, но когато помежду им възникнеше разногласие, никак не беше трудно да се различат. Дълбоко в душата си Джъстин притежаваше странно мощен вариант на фаталистичен оптимизъм, който не му позволяваше да повярва, че Вселената е в състояние да го нарани. Напълно нереалистичен и философски, начинът му на мислене беше още по-непонятен, защото той просто не можеше да не оценява потенциалните опасности. Както всички останали семейството, Джъстин бе много проницателен и осъзнаваш рисковете. Той обаче постъпваше така, сякаш тези рисков не се отнасяха за него. Именно това отношение повече от всичко друго подхранваше личните резерви на Джошуа към амбициите на Джъстин като кобра и едва не стана причина да се откаже от участие в тази мисия.

— Аха! — чу се доволното възклицание на Серенков от високоговорителя на интеркома. — Нали искахте град! Ето ви и град.

— По дяволите — промърмори Намиди и попипа клавишите на дисплея. — Това наистина е град. Я да видим! Сигурно има и електроцентрала, макар че все още не можем да открием радиопредавания. Изглежда, че най-високите здания са между десет– и дванадесететажни. Бил, виждаш ли нещо, което да ти прилича на електроцентрала?

— Почакайте — обади се Кристофър. — Тук открих странна емисия на неутрино. Опитвам се да направя спектрален анализ.

— Ето още един град. На юг и малко на запад от първия — докладва Серенков.

Джошуа бавно въздъхна, разкъсван между желанието да се втурне в салона и лично да види града и страха да не пропусне нещо важно през люка.

— Мисля, че ги виждам — каза Джъстин зад него. — Ела да погледнеш.

Джошуа отиде до люка при Джъстин, доволен, че е намерил изход от дилемата. Градовете едва се забелязваха.

— Твоето телескопично зрение открива ли нещо интересно? — попита той брат си.

— От това разстояние? Не ставай глупав. Я почакай! Дойде ми една идея.

Джъстин отиде при интеркома и натисна няколко клавиша. Миг след това вместо претъпкания салон на екрана се появи леко размазана неподвижна картина.

— Включих снимки от камерата със свръхвисока разделителна способност.

Джошуа изви врат да погледне. Градът изглеждаше съвсем нормален: сгради, улици, прилични на паркове площи.

— Не намираш ли, че улиците са разположени под необичаен ъгъл? — попита той. — Мисля, че е по-просто да бъдат север-юг и изток-запад, вместо под този кой знае какъв ъгъл.

Джошуа не подозираше, че връзката със салона не е прекъсната, докато не чу гласа на Телек: