Unknown

Докато отбиваха пред дванайсететажната сграда със стоманена конструкция на „Сан Франциско Инкуайърър“, Бел забеляза, че до тротоара е останало едно свободно място за паркиране. Някакъв русоляв джентълмен в открит „Ролс-ройс“ зави рязко към него, давайки предупредителен сигнал.

— А, ето го и Престън! Можете да се запознаете.

— Нямам търпение – каза детективът, като настъпи в бърза последователност педалите за газта и спирач­ката, за да плъзне големия локомобил на последното място за паркиране половин секунда преди ролса на Престън Уайтуей.

— Ей! Това е моето място.

Бел отбеляза, че Уайтуей е толкова красив, колко­то го описваха слуховете – безцеремонен, с широки рамене, гладко избръснат, с екстравагантна вълниста руса коса. Поне толкова висок, колкото самия него, макар и значително по-широк в кръста, мъжът, по

всичко изглежда, бе играл футбол в колежа и едва си спомняше последния път, когато някой му е отказал нещо.

— Аз дойдох пръв – каза Бел.

— Аз притежавам сградата!

— Ще си получите мястото обратно, след като се сбогувам с приятелката си.

Престън Уайтуей изви врат, видя Марион зад него и се провикна:

— Марион? Ти ли си?

— Да! Това е Айзък. Запознайте се.

— Много ми е приятно! – заяви Уайтуей, въпреки че изражението му не потвърждаваше думите му. – Ма­рион, най-добре да се качваме. Чака ни работа.

— Ти върви – отвърна спокойно Марион. – Искам да се сбогувам с Айзък.

Престън скочи от колата и ревна на портиера да я паркира. Докато минаваше с гръм и трясък покрай Бел, запита:

— Колко бърз е локомобилът?

— По-бърз от това – кимна към “Ролс-ройс“-а Бел. Марион скри уста в ръката си, за да не се разсмее, а когато Уайтуей се бе отдалечил достатъчно, че да не ги чува, каза на годеника си:

— Двамата звучахте като момчета в училищен двор. Как е възможно да ревнуваш от Престън? В действител­ност е ужасно мил. Когато го опознаеш, ще го харесаш.

— Сигурен съм – рече Бел. Нежно улови красивото й лице в ръцете си и я целуна по устните. – А сега те моля да се пазиш.

— Аз? Ти се пази. Моля те, пази се. – Тя насили една усмивка. – Може би няма да е зле да си опресниш малко фехтовката.

— Точно това възнамерявам да направя.

— О. Айзък, иска ми се да имахме повече време.

— Ще се върна веднага, щом мога.

— Обичам те, скъпи!

Високо над ремонтното депо към прохода през Каскейд, на един страничен коловоз беше оставен платформен товарен вагон. Намираше се недалеч от разклонението на жп линията, което, когато бъдеше приключено, щеше да свърже страничния коловоз с гръмната релсова линия за доставка, водеща до новопостроената фабрика за обработка на дървен ма­териал в гората, на километри нагоре в планината. Вагонът беше тежко натоварен доста над странични­те бордове с купища прясно изрязани траверси от ка­надска ела, предназначени за обработка в креозотната фабрика, където щяха да ги импрегнират с каменовъглен катран.

Саботьора видя възможността за ново нападение – по-скоро, отколкото бе планирал, като по този на­чин щеше да убие с един куршум два заека. Тази атака щеше да разклати не само железниците „Южен Пасифик“. Ако успееше да се измъкне незабелязано, щеше да знае и доколко имунизиран е срещу усилията, които хвърляха хората от детективската агенция Ван Дорн.

Беше студен и методичен човек. Обмислил бе в детайли и без бързане нападението срещу тунелите, като си оставяше достатъчно време за всяка една от фазите – от вербуването на съучастник с идеално съ­четание от жар и наивитет, през откриването на теч­ното място – от геологична гледна точка – за залагането на динамита, до планирането на пътя за бягство. За атаката срещу пътническия влак беше хвърлил сходни усилия, в това число употребата на кука, за да подчертае пред разследващите, че в случая става дума за саботаж, а не за обикновено произшествие. Разполагаше с още няколко подобни планове за саботажи в различни стадии на готовност, макар че от някои от тях сега трябваше да се откаже, след като с охраната на ключови депа и ремонтни цехове се бяха заели детективите на Ван Дорн.

Не всеки саботаж обаче задължително трябваше да е предварително планиран. Железопътната система, която кръстосваше страната, беше невероятно сложно устроена. Възможностите за унищожение бяха изобилни, стига да не забравяше да прилага превъз­ходните си познания и винаги да бъде нащрек за греш­ки и небрежност.

Стига да действаше бързо и неочаквано. Платформата щеше да остане съвсем за кратко на страничния коловоз. При положение, че за километър и половина релсов път се изискваха две хиляди и се­демстотин траверси, едва ли щяха да минат повече от ден-два, преди притиснатият за материали началник долу в депото да изкрещи: „Къде са ми останалите траверси, по дяволите!“, а ужасените чиновници да започнат да пресяват през ситна цедка фактури и те­леграми, за да открият липсващия вагон.