Unknown

— Може да е европеец например – размишляваше Бел. – Италианец или французин.

— Или немец. С един от онези ужасни хайделбергски белези на бузата. Марк Твен не описваше ли как сами си махали шевовете и поливали раната с вино, за да накарат белега да изглежда дори още по-грозно?

— Вероятно не е немец – каза Бел. – Техният специа­литет са мощните замахващи удари. Промушваното, убило Уиш и другия човек, е по-скоро в италиански или френски стил.

— Или е учил там? – предложи Марион. – Америка­нец, завършил в Европа. Във Франция и Италия има предостатъчно анархисти. Може би там се е присъе­динил към тях?

— Все още не мога да проумея как успява да изне­нада мъж, въоръжен с пистолет. – Той демонстрира с жест. – За времето, необходимо да извади оръжието, можеш да пристъпиш и да го цапардосаш по носа.

Марион се пресегна през чаените чаши и взе ръката на Бел:

— Честно казано, за мен ще бъде удоволствие, ако единственото, за което ми се налагаше да се тревожа, бе разкървавеният ти нос.

— В този момент нямам нищо против разкървавения нос или дори една-две повърхностни рани.

— Защо?

— Спомняш ли си Уебър и Фийлдс?

— Двамата забавни стари джентълмени. – Уоли Кийзли и Мак Фултън я бяха завели на вечеря при по­следното си минаване през Сан Франциско и през ця­лата вечер не бе престанала да се залива от смях с тях.

— Уоли и Мак често повтарят: „Разкървавените носове са сигурен знак за напредък. Ако противни ти цапардоса един по носа, можеш да бъдеш сигурен, че си тръгнал в правилната посока.“ Например ако сега ме цапардосат по носа, ще ми дойде добре.

Коментарът му накара и двамата да се усмихнат.

В този момент във фоайето на хотела влязоха две жени, пременени с шапки и рокли по последната мода и минаха пред погледите на всички сред взрив от пера и коприна. По-младата от тях бе така поразителна, че много от сведените вестници останаха забравени в скутовете на собствениците си.

— Какво красиво момиче! – възкликна Марион.

Бел вече я беше забелязал в огледалото.

— Момичето в бледосиньо – поясни любимата му.

— Това е дъщерята на Озгуд Хенеси – обясни той, питайки се дали е случайност фактът, че Лилиан се е появила в хотел „Сейнт Франсис“, докато той е там. Подозираше, че едва ли е така.

— Познаваш ли я?

— Миналата седмица се запознах с нея в частния влак на Хенеси. Работи като негова лична секретарка.

— Какво представлява?

Бел се усмихна.

— Има претенциите на изкусителка. Погледът й е немирен като на онази френска актриса.

— Ана Хелд.

— Но е интелигентна и добре ориентирана в бизне­са. Много млада, разглезена от изпълнения й с обо­жание баща и подозирам, доста наивна по въпросите на любовта и сърцето. Тъмнокосата жена с нея е била нейна частна учителка. Сега е любовница на Хенеси.

— Искаш ли да отидеш да я поздравиш?

— Не, защото ми остават само няколко минути да се порадвам на компанията ти.

Марион му отвърна с усмивка, изпълнена с удо­волствие.

— Поласкана съм. Тя е млада, неописуемо красива и предполагам, много богата.

— Ти си неописуемо красива, а когато се ожениш за мен, също ще бъдеш много богата.

— Но не съм наследница.

— Благодаря, но през живота си съм срещал достатъчно богати наследници, още от времето, когато ни учеха на бостънския валс в училището по танци – от­върна с широка усмивка той. – Бавен танц с плавни движения. Ако искаш, на сватбата ни можем да тан­цуваме на него.

— О, Айзък, сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Сигурен съм.

— Повечето хора биха ме нарекли стара мома. И биха казали, че човек на твоята възраст би следвало да се ожени за момиче на нейната.

— Никога не съм правил онова, което „би следвало“ да правя. Защо ми е да започвам сега, след като най-после срещнах момичето на мечтите си? И приятел за цял живот?

— Но какво ще си помисли семейството ти за мен? Не разполагам с пари. Ще решат, че ме интересува богатството ти.

— Ще си помислят, че съм най-щастливият мъж в Америка – усмихна се той. Но след това прибави се­риозно: – Всеки, който е на противното мнение, може да върви право в пъкъла. Да определим ли дата?

— Айзък… трябва да поговоря с теб.

— Какво има? Наред ли е всичко?

— Обичам те безкрайно. Надявам се, че го знаеш.

— Показваш ми го по всички възможни начини.

— И също толкова силно искам да се омъжа за теб. Но се питах дали не е възможно да изчакаме малко.

— Защо?

— Предложиха ми вълнуваща работа и много ми се иска да видя дали ще се справя с нея.

— Каква работа?

— Ами… Разбира се знаеш кой е Престън Уайтуей?