Unknown

— Добре. Само че ако е стигнал до Глендейл с ръчна дрезина, трябва да е било три или четири през нощ­та. – Бел замълча замислено – Как, предполагате се е измъкнал от Глендейл? Трамваите не се движат до толкова късно.

— Може да го е чакал автомобил.

— Мислите ли?

— Ами бихте могли да попитате Джак Дъглас… само дето той е мъртъв. Той отговаряше за охраната на Глендейл. Някой го е убил нощес. Набучил го е като прасе.

— За пръв път чувам – рече Бел.

— Е, може би не сте имали случай да говорите с точните хора — отвърна детективът от железниците, хвърляйки презрителен поглед на наконтения Сандърс, който стоеше в очакване наблизо.

Айзък Бел отговори с намек за усмивка:

— Какво имате предвид с това „набучил“? Рана от намушкване?

— Намушкване? – попита Ед. – Кога за последно сте виждали намушкване и от двете страни на палтото? Човекът, който го е убил, или е бил як кучи син, или с използвал сабя.

— Сабя? – повтори Бел. – Защо пък сабя?

— Дори и да е бил достатъчно силен, че да го прободе от край до край с ловджийски нож, е щяло да му дойде в повече, докато го извади. Това е причината хората обикновено да си забравят ножовете, забити в жертвата. Проклетиите засядат. Така си мисля – по-скоро дълго и тънко острие, като сабя.

— Интересно – каза Бел. – Много интересна идея. Трябва ли да знам нещо друго?

Детективите за момент обмислиха въпроса. Бел из­чака търпеливо, като ги гледаше в очите. Заповедите за съдействие на Джетро Уат, дори и идващи от „едно много високо място“, едва ли се бяха просмукали чак до копоите по предните линии и едва ли оставаха в сила, когато детективите се сблъскваха лице в лице с висо­комерни следователи от агенция Ван Дорн като, например, Лари Сандърс. Внезапно Том Григс взе решение:

— Открихме това в ръката на Джак.

Извади измачкано парче хартия и го изглади с мръсни пръсти. На слънчевата светлина черните бук­ви изпъкваха отчетливо.

ВДИГНЕТЕ СЕ

Разгорете пламъците на недоволството

Унищожете малцината избрани

За да заживееРАБОТНИКЪТ!

— Според мен не е била на Джак – каза Том. – Ста­рецът не го биваше за радикалист.

— Изглежда – обясни Ед, – Джак е сграбчил парчето хартия, докато са се борели.

Том каза:

— Щеше да му свърши по-добра работа, ако беше сграбчил оръжието.

— По всичко личи – съгласи се Айзък Бел.

— Странно обаче, защо не го е направил…

— Какво имате предвид? – запита Бел. Том обясни:

— Имам предвид, че е нормално да допуснеш греш­ката, че Джак Дъглас прекарва времето си в дрямка до стрелката, защото беше на деветдесет и две години. Тъкмо миналата година двама младоци се бяха появи­ли в Глендейл в търсене на лесна плячка. Извадили патлаци на Джак. Прострелял единия в рамото със старата кремъклийка, а сетне уцели другия в задника.

Ед се изкиска.

— Джак ми каза, че се размеквал. Навремето просто щял да ги убие и да ги скалпира. Аз пък казах: „Не си пропуснал с много, Джак. Продупчил си единия в рамото, а другия в задника.“ Но Джак рече: „Казах омекнал, не оглупял. Не пропуснах. Ударих ги точно там, където се прицелих. Доказателство, че на стари години съм станал малко по-благ.“ Така че който и да е видял сметка на Джак снощи, е знаел какво прави.

— Особено – прибави Том, – ако единственото, с което е разполагал, е било сабята. Джак би се усетил от километър разстояние. Ами че как някой със сабя може да надвие човек с пистолет?

— И аз се питах същото – отвърна Бел. – Благодаря ви, джентълмени. Изключително съм ви признателен.

— Той извади две от визитните си картички и им ги даде. – Ако някога имате нужда от услугите на аген­ция Ван Дорн, потърсете ме.

***

— Прав бях – каза Бел на Джоузеф Ван Дорн, кога­то Ван Дорн го повика в Сан Франциско. – Но не достатъчно прав. Този тип мисли дори още по-мащабно, отколкото смятах досега.

— Изглежда, си разбира от работата – произнесе Ван Дорн мрачно като ехо на началника на поддръж­ката от „Южен Пасифик”. – Направо тича в кръг око­ло нас. Но как успява? Товарни влакове?

Бел отговори:

— Изпратил съм оперативни работници, които ще разпитат всеки бродяга из мишите им дупки на запад. Освен това разпитваме всеки началник-гара и прода­вач на билети, навсякъде, откъдето може да е минал или да си е купил билет за експреса.

Ван Дорн простена.

— С продавачите на билети ще бъде дори още по-трудно, отколкото с бродягите. По колко пътници каз­ваше Хенеси, че превозват „Южен Пасифик“ годишно?

— Сто милиона – призна Бел.

*** VII ***

Когато Айзък Бел телефонира на Марион Морган, за да й съобщи, че разполага с един свободен час в Сан Франциско, преди да хване влака за Сакраменто, както и за да я попита дали би могла да излезе по-рано от работа, Марион отговори:

— Среща при часовника!