Unknown

Големият часовник „Магнета“, първият часовник майка западно от Мисисипи, който бе пристигнал с параход, преминал покрай нос Хорн, вече беше из­вестен, независимо, че го бяха инсталирали в хотел „Сейнт Франсис“ едва седмица по-рано. Богато орнаментираната виенска машинария властваше над фо­айето на Пауъл Стрийт и твърде наподобяваше на обикновен часовник с махало, донякъде старомоден наглед по европейски маниер. В действителност оба­че го задвижваше електричество, което на свой ред синхронизираше точното време за всички часовници в обширния хотел, надвиснал над Юниън Скуеър.

Хотелското фоайе беше обзаведено с гарнитури от столове и кушетки, подредени върху ориенталски ки­лими. Пергаментовите и стъклените абажури на елек­трическите лампи хвърляха топла светлина, отразявана и умножавана от позлатени огледала. Въздухът ухае­ше сладко на дърво и прясна боя. Осемнайсет месеца след опустошителните пожари вследствие на Голямото земетресение, което бе успяло да разруши интериора му, най-новият и най-големият хотел в Сан Франциско отново работеше със своите четиристотин и осемдесет стаи. Строеше се и ново крило, чието откриване беше планирано за идната пролет. Много бързо се беше пре­върнал в най-популярният хотел в града. Повечето сто­лове и кушетки бяха заети от гости, които четяха вест­ници. Заглавията им крещяха с последните слухове за агитатори и чуждестранни радикалисти, отговорни за дерайлирането на пътническия влак в Глендейл.

Марион първа нахлу във фоайето. Толкова беше развълнувана от срещата си с Айзък, че остана в пълно неведение за неприкритите и изпълнени с възхита пог­леди, които привличаше от страна на различни джен­тълмени, докато крачеше нетърпеливо пред часовника. Носеше сламено русата си коса вдигната високо – модна прическа, която подчертаваше дългата й грациозна шия и красотата на лицето й. Имаше тънък кръст и деликатни ръце, а начинът, по който сякаш се носеше над килима, подсказваше колко са дълги краката и.

Морско зелените й очи се стрелнаха към часовника в мига, в който минутната стрелка се изправи напълно и големият „Магнета“ отброи три мощни удара, които отекнаха като камбани на катедрала и сякаш разтър­сиха стените.

Една минута по-късно Айзък влезе със забързана крачка във фоайето – висок и по мъжки красив в своя кремав вълнен костюм и колосаната си синя риза със сгъната яка. Носеше и вратовръзката на златни ивици, която тя му бе подарила и която съвършено прилягаше на пшеничените му коса и мустаци. Марион толкова се зарадва, когато го видя, че успя единствено да каже:

— Никога не съм те виждала да закъсняваш.

Айзък отвърна на усмивката й и отвори златния си джобен часовник.

— Големият „Магнета“ избързва с шейсет секунди – А после я огледа и добави: – А аз никога не съм те виждал по-красива.

Придърпа я в прегръдките си и я целуна.

Отведе я до две кресла, откъдето можеше да държи под око цялото фоайе с помощта на няколко от окачените огледала. Поръчаха си чай и лимонов кейк от един сервитьор с фрак.

— Какво гледаш? – запита Бел. Тя го наблюдаваше, с лека усмивка на красивото си лице.

— Преобърна живота ми наопаки.

— Не аз, а земетресението – подразни я той.

— Преди земетресението. То само те прекъсна.

Дамите на възрастта на Марион Морган следваше да бъдат омъжени от години, но тя бе жена с добра преценка и се наслаждаваше на независимостта си. На трийсет години вече разполагаше с достатъчно опит, издържайки се като старша секретарка в бан­ковия бизнес, и живееше напълно самостоятелно още от деня, в който се бе дипломирала с научна степен по право от Станфордския университет. Красивите и богати ухажори, умолявали за ръката й, до един бяха останали разочаровани. Може би куражът й се дъл­жеше на атмосферата в Сан Франциско – изпълнена с безкрайни възможности. Може би вината беше на образованието, което бе получила след смъртта на майка си от внимателно подбрани наставници и изпълнения й с любов баща. Може би на факта, че жи­вееше в модерни времена и на вълнението от живота в дръзките първи години на новия век. Но нещо бе успяло да я изпълни с увереност и рядко срещаната способност да извлича неподправено удоволствие от обстоятелството, че е сама.

Или по-точно, докато Айзък Бел не се появи в живота й и не накара сърцето й да забие по-бързо, сякаш отново бе на седемнайсет и беше на първа среща.

„Такава късметлийка съм“, помисли си тя.

Айзък взе ръката й.

В продължение на доста дълго време му беше трудно да проговори. Красотата й, поведението и грацията, които се излъчваха от нея, неизменно го караха да изпитва дълбоко вълнение. Най-накрая, вгледан в зелените й очи, успя да продума:

— Аз съм най-щастливият човек в Сан Франциско. И ако в този момент се намирахме в Ню Йорк, щях да бъда най-щастливият човек в Ню Йорк.

Марион се усмихна и отмести очи. Когато отново погледна към него забеляза, че е отклонил поглед по посока на заглавието във вестника: ИЗВЪН РЕЛСИТЕ!