Unknown

През 1907 година влаковите катастрофи бяха част от всекидневието, но мисълта, че става въпрос за лосанджелиски експрес, както и че Айзък през цялото време се вози с влакове, беше ужасяваща. По ирония на съдбата се тревожеше по-малко за опасностите в професията му. Тези опасности бяха реални и беше виждала белезите му. Но да се тревожи, че Айзък може да се сблъска със стрелци или хора с ножове би било също толкова ирационална мисъл, колкото притеснението за безопасността на някой тигър в джунглата.

Любимият й се взираше във вестника с потъмняло от гняв лице. Тя докосна ръката му:

— Айзък, свързана ли е тази катастрофа с твоя случай?

— Да. Поне петото нападение досега.

— Но в изражението ти забелязвам нещо, някаква ярост, която ми подсказва, че нещата са лични.

— Спомняш ли си как ти разказвах за Уиш Кларк.

— Разбира се. Спасил ти е живота. Надявам се един ден да се запозная с него, за да му благодаря лично.

— Човекът, който е дерайлирал този влак, уби Уиш – произнесе студено Бел.

— О, Айзък… Толкова съжалявам.

След което, по негов обичай, Бел я осведоми за текущите събития, обрисувайки всичко известно му досега за нападенията на Саботьора над прохода през Каскейд, който Озгуд Хенеси изграждаше със своята компания „Южен Пасифик“. Марион имаше остър аналитичен ум. Умееше да се концентрира само върху уместните факти и да различава насоките в тях още в зародиш. Но освен всичко друго поставяше критични въпроси, които подобряваха начина му на мислене.

— Въпросът с мотива си остава отворен – заключи той. – Какъв е скритият мотив, който го подтиква към подобно разрушение?

— Разумна ли ти се струва теорията, че Саботьора е радикалист? – запита Марион.

— Доказателствата са налице. Съучастниците му. Плакатът с радикалистки лозунги. Дори мишените – железниците – са основният злодей в очите на радикалистите.

— Струва ми се, че в гласа ти долавям съмнение, Айзък.

— Така е – призна той. – Опитах да се поставя на негово място, опитах да мисля като гневен агитатор… но все така не мога да си обясня цялото това клане на невинни хора. В момент на разгорещена демонстра­ция и по време на стачка е възможно да нападнат по­лицията. Въпреки че не оправдавам подобно насилие, мога да разбера как би работил човешкият ум в таки­ва ситуации. Само че тези непрестанни атаки срещу обикновени хора… в това ожесточение не виждам никакъв смисъл.

— Може да е луд. Лунатик?

— Възможно е. С тази разлика, че е забележително амбициозен и методичен за лунатик. Това не са импулсивни нападения. Планира ги до най-малката под­робност. Освен това обмисля пътя си за отстъпление изключително внимателно. Ако става въпрос за лудост, значи се контролира напълно.

— Може да е анархист.

— Зная. Но защо му е да избива всички тези хора? Всъщност – продължи да разсъждава той – сякаш съзнателно се опитва да всява ужас. Но какво печели по този начин?

Марион отговори:

— Публичното унижение за железниците „Южен Пасифик“.

— Определено го постига.

— Може би, вместо да мислиш като радикалист, анар­хист или луд, трябва да започнеш да мислиш като банкер.

— Какво искаш да кажеш? – Той я погледна обърка­но. Марион отвърна с ясен и нетрепващ глас:

— Представи си само какво струва всичко това на Озгуд Хенеси.

Бел кимна замислено. Иронията в това да мислиш като банкер не му беше чужда, при положение че са­мият той бе обърнал гръб на готвената за него карие­ра в могъща семейна банка. Докосна бузата й:

— Благодаря ти – каза. – Даде ми доста храна за размисъл.

— Слава Богу – произнесе Марион и додаде закачливо: – Предпочитам да размишляваш, отколкото да влизаш в престрелки.

— Престрелките ми харесват – отвърна шеговито Бел. – Фокусират ума. Макар че в този случай може би е по-правилно да говорим за дуели със сабя.

— Дуели?

— Много странно. Убил е Уиш и още един човек с оръжие, което подозрително напомня сабя. Въпросът е как успява да надвие човек, въоръжен с огнестрелно оръжие. Не можеш просто така да скриеш цяла сабя.

— Ами сабя, маскирана като бастун? Доста мъже в Сан Франциско носят такива бастуни за самозащита.

— Да, но докато успееш да я извадиш от ножницата човекът срещу теб разполага с достатъчно време да стреля пръв.

— Е, ако реши да се изправи срещу теб със сабя, ще съжали. Дуелирал си се за Иейл.

Бел поклати глава с усмивка.

— Фехтувал, не дуелирал. Между спорта и истин­ската битка има доста голяма разлика. Спомням си, че треньорът ми, който имаше опит в дуелите, разказ­ваше как при фехтовката маската крие очите на про­тивника. Както твърдеше той, щом влезеш в истински дуел, с ужас забелязваш първо студения поглед на човек, взел решението да те убие.

— Беше ли?

— Бях ли какво?

— Ужасен. – Тя се усмихна. – Не се преструвай, че никога не си влизал в дуел.

Бел отвърна на усмивката й.

— Само веднъж. И двамата бяхме много млади. И при вида на шуртящата червена кръв бързо се убедих­ме, че в действителност нямаме желание да се убива­ме един друг. Всъщност все още сме приятели.

— Ако търсиш специалист по дуелите, едва ли в днешно време са останали чак толкова много от тях.