Unknown

Най-голямото сборище за скитници – достатъчно голямо, че да остане незабелязано сред тълпата от мъже, които готвеха храната си и търсеха мяс­то, където да преспят, които идваха и си отиваха в безкрайно издирване на работа, – се намираше извън железопътните депа в Дънсмюър, Калифорния. Но Дънсмюър лежеше на двеста и четирийсет километра надолу по линията. Това не му предоставяше много време да вербува някой вярващ в каузата. Налагаше се да се справи с товарния вагон сам. Съществуваше риск и при самотните, и при бързите нападения. Но все пак вредите, които щеше да нанесе с помощта само на един вагон, бяха неизчислими.

*** VIII ***

Като все така усещаше прощалната целувка на Марион на устните си, Айзък Бел се настани на мястото си в експресния влак за Сакраменто и зачака машината да излезе от терминала в Оукланд. Любимата му го познаваше добре, по-добре от самия него. От друга страна, имаше и неща, които може би никога нямаше да научи. „Как е възможно да ревнуваш от Престън?” Ами да видим как, помисли си Бел. Като започнем с това, че Уайтуей е там с теб, а аз не съм, защото изос­тавам в надпреварата за залавянето на Саботьора.

Затвори очи. Не беше спал в истинско легло от дни, но сънят бягаше от него. Умът му препускаше. От щат­ската столица щеше да хване поредица от влакове на север към далечния Орегон. Нуждаеше се от още един опресняващ поглед върху рухналия тунел при Каскейд, за да прецени дали Саботьора не възнамерява да атакува повторно, този път в началото на тунела. По пътя щеше да се срещне с Арчи Абът, който го беше информирал с телеграма, че има вероятност да се е натъкнат на златна жила в сборището на скитници в Дънсмюър.

— Господин Бел?

Кондукторът прекъсна размислите му. Мъжът до­косна с пръст излъсканата козирка на фуражката си, отдавайки му уважително чест, и произнесе с лукаво намигване:

— Господин Бел, една дама пита дали няма да ви е по-удобно, ако седнете при нея.

Подозирайки, че в съседния вагон марка „Пулман“ ще открие предприемчивата госпожица Хенеси, Бел последва кондуктора между редовете от седалки. Мъ­жът го изведе от влака и го насочи през перона директ­но към частен вагон, скачен с багажен вагон, теглен от полиран „Атлантик 4-4-2“, толкова бляскав, че изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от фабриката.

Бел се качи във вагона и мина между завесите от червен плюш, за да се озове в приемна, която напълно подхождаше на бардака на Ан Паунд. Лилиан Хенеси, която междувременно бе заменила бледосинята рокля, съответстваща на цвета на очите й, с ярка алена рок­ля, подхождаща на цвета на приемната, го посрещна за поздрав с чаша шампанско и победоносна усмивка:

— Не само вие можете да си позволите влак със спе­циално предназначение.

Бел отговори спокойно:

— Би било неуместно да пътуваме сами.

— Не сме сами, за съжаление.

— Освен това, позволете ми да ви напомня, че съм обвързан е Марион Морган, – започна детективът, ко­гато откъм помещението в дъното на вагона засвири джаз група.

Надникна през вратата. Шестима чернокожи музи­канти, свирещи на кларинет, контрабас, китара, тромбон и корнет, се бяха събрали около едно изправено пиано и импровизираха по последния рагтайм хит на Адалайн Шепърд, „Краставички и чушки“.

Лилиан Хенеси се притисна по-близо до Бел, за да надникне през рамото му. Носеше повдигащ корсет тип „лебед“ и детективът усети как гърдите меко до­косват гърба му. Наложи се да повиши глас, за да надвика музиката:

— Никога не бях срещал музикант, квалифициран и за придружител.

— Не те. – Тя направи физиономия. – Тя. Татко науми някак за плана ми да ви направя засада в Сан Франциско. Изпрати я, за да ме наглежда.

Корнетистът завъртя инструмента си във въздуха, сякаш искаше да намушка тавана. В пролуката между останалите музиканти Бел забеляза, че извитият над клавишите пианист с летящи пръсти, блеснали очи и пълни, разделени в щастлива усмивка устни, беше не друг, а самата госпожа Комдън.

— Не зная как е открил. Но благодарение на татко и госпожа Комдън, честта ви ще бъде спасена, госпо­дин Бел. Моля, останете. Искам единствено да бъдем приятели. Пътуването няма да продължи дълго. Пъ­тят пред нас е разчистен чак до прохода в Каскейд – обясни Лилиан.

Бел беше изкушен. Линията северно от Сакраменто беше задръстена от материали и работнически влакове, които отиваха или се връщаха от Каскейд. Самият той бе обмислил идеята да поръча един от специалните влакове на Хенеси. Лилиан бе подготви­ла всичко вместо него. Ако се възползваше от нейния влак, разчистеният път на север пред влака на дъщерята на президента на компанията щеше да му спести най-малко ден път.

— В багажния вагон има телеграф, ако ви се наложи да изпращате телеграми – додаде Лилиан. Това окон­чателно наклони везните.

— Благодаря ви – отвърна с усмивка Бел. – Прие­мам „засадата“, макар че може и да ми се наложи да сляза в Дънсмюър.

— Вземете си чашата с шампанско и ми разкажете всичко за вашата госпожица Морган.