Unknown

Той също тръгна наляво, надолу по насипа към главната линия, надалеч от депата. Колелата вече издава­ха непрестанен вой, докато се въртяха все по-бързо по стръмния склон. Последното, което видя, бяха оранже­вите пламъци, движещи се с огромна скорост надолу по планината. След три минути всеки железопътен копой наоколо щеше да тича с всички сили по посока на ремонтните депа, докато самият той щеше да се отдалечава възможно най-бързо в противоположната посока.

* * *

Като се люлееше и ускоряваше все повече до пет­десет, седемдесет, а после осемдесет километра в час и хвърляше бесни пламъци след себе си, изпус­натата на свобода платформа се тресеше, заплашвай­ки да разпилее товара си – скърцащи, масивни тра­верси, стенещи една в друга като стените на дървен кораб, попаднал в бурно море. Дървосекачът, чието име беше Дон Албърт, се претърколи първо на една страна, а после на друга. Краката и ръцете му бяха напълно отпуснати. Дланта му се плъзна в пролуката между две траверси. Когато правоъгълните дървени трупи отново се поместиха и заклещиха пръстите му помежду си, той най-после се пробуди, надавайки вик от непоносимата болка.

Албърт засмука пръсти и се зачуди защо ли всичко изглеждаше така, сякаш се движеше. Главата му като че се опитваше да се сцепи и целият свят се въртеше. Натрапчивият вкус на контрабандно уиски в устата му обясняваше и двете доста познати усещания. Но защо звездите над главата му не спираха да променят местоположението си? И защо дървесината под гърба му като че вибрираше? Посегна под дебелото си пле­тено кепе със здравата ръка и усети как го пронизва остра болка в черепа. Напипа лепкава кръв. Трябва­ше да е паднал на главата си. Добре, че кратуната му беше дебела като гюле.

Не, не беше паднал. Беше се сбил. Смътно си спомняше, че разговаря с някакъв висок дългокрак хитрец точно преди светлините да изгаснат. И най-проклетото от всичко беше, че се чувстваше така, сякаш се намираше във влак. Откъде беше успял да открие влак в планината, в отдалечен дървосекачески лагер в Каскейд — нямаше никаква представа. Все така проснат по гръб, той се огледа. Зад него имаше огън. Вятърът издухваше пламъците надалеч от него, но пожарът си беше пожар и се разразяваше в прекалено голяма близост, за да се чувства удобно. Усещаше жегата.

Непосредствено до него изпищя влакова свирка. Стори му се, че може да я докосне.

Дон Албърт се изправи и остана почти заслепен от фара на локомотив, светещ в самото му лице. Добре, значи наистина се возеше на влак, при това бързо, с поне два километра в минута, зад него имаше пламъци, а пред него – връхлитащ локомотив. Около него пърхаха стотици светлини, подобно на светлинки в автоматичен платен грамофон: пламъците зад гърба му, фарът на локомотива, обкръжен от зелени сигнални светлини пред него, електрическите лампи по стълбовете, облещени от товарното депо, светлините в постройките на депото, в палатките, подскачащи нагоре-надолу, докато мъжете из тях бягаха за живота си, опитвайки да се махнат от пътя на влака, върху който се возеше той.

Локомотивът, идващ срещу него, в крайна сметка не беше на същата линия, а на съседната. Което си беше огромно облекчение, докато не забеляза стрелката право напред.

Като се движеше с осемдесет километра в час, товарната платформа си проправи оглушително път през затворената стрелка, сякаш минаваше през слама, а не през стомана, и забърса странично локомотива теглещ след себе си върволица от празни вагони. Платформата подмина локомотива сред буря от искри и пропищя със скърцане покрай тендера и празните вагони, които се преобърнаха от релсите, сякаш невнимателно дете беше замахнало и ги бе помело с гневна ръка.

Ударът почти не забави горящата платформа. След като прескочи релсите, товарният вагон се заби в една дървена сграда, пълна с механици, поправящи локомотиви. Преди Дон Албърт дори да успее да си помисли да скочи от вагона, за да спаси живота си, някой отново изгаси светлините.

* * *

На пет километра на юг десният насип се срещаше с главната линия, откъдето релсите започваха да се из­дигат стръмно. Саботьора продължи да се изкачва по склона в продължение на още почти километър, дока­то не достигна мястото, където беше скрил платнена раница сред купчина борови трупи. Извади от раница­та клещи котки за изкачване и ръкавици, прикрепи котките към ботушите си и зачака до един телеграфен стълб за първия влак с празни вагони, минаващ на ре­довни интервали в южна посока, за да бъде натоварен. Северното небе започваше да почервенява. Проследи удовлетворено как червенината стана още по-ярка, затъмнявайки светлинките на звездите. Точно както го беше планирал, товарната платформа бе подпалила пожар в лагера на работниците и ремонтните депа.