Unknown

Бел закрачи нервно напред-назад в тесния багажен вагон, докато ключът тракаше морзовата азбука. По­вечето свободно пространство се намираше около те­леграфното бюро. Зад него имаше тесен проход между струпаните сандъци и кутии с провизии, скъсен от вър­зания под брезента пакард „Сив вълк” на Лилиан. Беше показала колата на Бел предната нощ, напомняйки му с гордост нещо, което мъж като него, който обичаше скоростта, вече знаеше: великолепният състезателен модел непрекъснато чупеше рекорди в Дейтона бийч.

Барет вдигна притеснено глава от ключа си. Хлад­ната решимост, изписана на лицето на Бел, беше су­рова като ледения блясък в сините му очи.

— Сър, диспечерът в Уийд казва, че знае за един то­варен, който кара на пълна скорост отгоре по линия­та. Напуснал началната гара след злополуката.

— Какво значи „знае“. Има ли други влакове на пътя?

— Жиците на север са били откъснати на две места през нощта. Диспечерът не може да знае със сигурност какво се е движило там, докато връзката е била изключена. Нямаме никаква защита, докато жиците не се оправят. Ето защо по никой начин не можем да си позволим да излезем на главната линия.

„Разбира се.“ Бел закипя вътрешно. При всяко спиране на товарния влак за вода, Саботьора се беше качвал на най-близкия стълб и бе срязвал телеграфните жици, разстройвайки цялата система, за да улесни бягството си.

— Господин Бел, бих искал да ви помогна, но не мога да изложа на опасност живота на хората, защото не знам какво идва от следващия завой на пътя.

Умът на Айзък Бел заработи трескаво. Саботьора щеше да види пушека от локомотива им няколко километра, преди да е видял самия влак. Дори Бел да спреше влака им, за да блокира главната линия, престъпникът щеше да надуши, че става нещо нередно, щом влакът му спреше. Достатъчно време, за да избяга. Тук, на юг от веригата на Каскейд, теренът беше по-полегат, не толкова планински, колкото нагоре по линията, така че човек лесно можеше да изчезне в горите и да се измъкне.

— След колко време ще премине товарният?

— По-малко от час.

Бел посочи властно към автомобила на Лилиан.

— Разтоварете това.

— Но мис Лилиан…

— Веднага!

Влаковият екип хлъзна страничната врата на багажния вагон. Спуснаха рампа и изтъркаляха по нея пакърда на коларския път до линията. Застанала леко на широките си армирани колела, откритата кола едва стигаше до кръста на детектива. Елегантен сив метален обтекател, покриващ мотора й, оформяше изострена муцуна. Зад обтекателя имаше волан пейка с кожен гръб и почти нищо друго. Пилотската кабина беше открита. Под нея, от двете страни на шасито, в седем хоризонтални реда бяха подредени лъс­кави медни тръби, които служеха за радиатор, който да охлажда мощния четири цилиндров мотор.

— Вържете два бидона с бензин отзад – нареди Бел, – а също и онази резервна гума.

Бързо се подчиниха, а детективът изтича до купе­то си. Върна се въоръжен с нож в ботуша и малкия си двуцевен деринджър в ниското дъно на бомбето с широка периферия. Под палтото му имаше нов писто­лет, към който се беше привързал, произведен в Бел­гия „Браунинг 2” полуавтоматичен, модифициран от американски оръжейник да стреля с 38 калиброви патрони. Беше лек и бързо се презареждаше. Недос­татъчната възпираща сила се компенсираше с убий­ствената точност.

Лилиан Хенеси дойде тичешком от личния си вагон, загърната с копринено наметало над нощницата и Бел си помисли за миг, че дори последствията от злоупо­требата с три бутилки шампанско й придаваха чар.

— Какво правиш?

— Саботьора е на линията. Ще го засека.

— Аз ще карам!

Скочи припряно зад волана и извика на мъжете от влака да стартират машината й с манивелата. Извед­нъж напълно събудена и с блеснали очи, беше готова на всичко. Но докато моторът палеше. Бел набра ця­лата мощ на гласа си и изрева с цяло гърло:

— Госпожо Комдън!

Ема Комдън притича, облечена в пеньоар. Тъмната й коса беше стегната на дълга плитка, а лицето й бе пребледняло от настойчивостта в гласа му.

— Дръжте това! – каза й.

Бел стегна с дългите си длани тънкия кръст на Ли­лиан и я измъкна от колата.

— Какво правиш? – извика тя. – Остави ме!

Тикна ритащата и викаща Лилиан в ръцете на гос­пожа Комдън. Двете жени оплетоха голите си крака и рухнаха на земята.

— Мога да ти помогна! – извика Лилиан. – Не сме ли приятели?

— Не водя приятели на престрелки.

Бел скочи зад волана и изстреля „Сивия вълк” по коларския път сред облак прах.

— Това е моята кола! Крадеш ми състезателната кола!

— Току-що я купих! – извика той през рамо. – Прати сметката на Ван Дорн.

Макар че строго казано, помисли той с последна мрачна усмивка, докато се бореше да задържи колата с ниско окачване над коловозите, изровени от товар­ни фургони, щом Ван Дорн представеше листовете с разходи, Озгуд Хенеси щеше да купи „Сивия вълк” на дъщеря си двойно.

Един поглед през рамо го убеди, че вдигаше облак прах, висок и тъмен като локомотивен дим. Саботьора щеше да забележи идването му от няколко километра и убиецът щеше да е предупреден.