Unknown

Нямаше съмнение, че Саботьора е способен мъж, дори гениален, но сега като че ли още нещо му по­магаше: късметът, непредвидимия елемент, който можеше да хвърли едно разследване в хаос и да удължи залавянето. Бел вярваше, че е само въпрос на време докато спипат Саботьора, но времето беше кратко – ужасно кратко – заради активността на този индивид. Това не беше обикновен обирджия на банки. Нямаше да се скрие в някой бардак и да харчи престъпната си печалба по вино и жени. Още в този момент щеше да замисля новото си нападение. Детективът си даваше болезнена сметка, че все още няма никаква идея за мотивите на този човек. Но знаеше със сигурност, че Саботьора не беше от типа престъпници, които си гу­бят времето с празнуване на победите си.

Двайсет минути по-късно Бел заповяда компози­цията да спре до специалния влак на Лилиан Хенеси, който все още чакаше на страничния коловоз. Екипът придвижи товарния напред към водния резервоар.

Саботьора изчака, докато екипажът се залиса със зареждането на вода. Скочи от рафта на купола и се пъхна отново в първото си скривалище, сандъка за фенерите. На следващото спиране за вода се измък­на от служебния вагон и се скри в един от покритите товарни, тъй като екипът щеше да отвори и да вземе фенери, след като слънцето се скриеше.

Десет часа по-късно, посред нощ, скочи долу в разпределителната станция в Рединг. Щом видя многото детективи и полиция напред, се скри в един водосток и загледа полюшващите им се в тъмното светлини.

Докато изчакваше да се махнат, помисли за раз­следването на Айзък Бел. Беше изкушен да му прати писмо: „Съжалявам, че не се срещнахме в товарния влак.“ Но шегата не си струваше. Нямаше смисъл да злорадства. Нека Бел да си мисли, че не е бил на влака. Че се е измъкнал по някакъв друг начин, ще измисли по-добро средство, за да всее объркване.

Точно преди разсъмване от депото излезе с грохот друг товарен влак, тръгнал на юг. Саботьора затича покрай него, сграбчи стълбата отзад на един от покритите вагони, пъхна се под шасито и се намести в крепящата рамка.

В Сакраменто слезе, когато влакът спря за разрешение да влезе в станцията. Повървя около километър и половина между фабрики и работнически жилища към един евтин пансион на осем пресечки от административната сграда. Плати на съдържателката четири долара задето бе съхранявала куфара му и го отнесе до друг пансион, избран напосоки на десет пресечки разстояние. Нае стая, като предплати за седмица. Заранта къщата беше празна – наемателите бяха излезли на работа. Заключи се в общата баня в края на кори­дора, натика мръсните дрехи в раницата си, обръсна се и се изкъпа. Върна се в стаята си и постави върху косата си първокласна руса перука. С течно лепило добави подрязана брада и мустаци в същия цвят. След това облече чиста риза, вратовръзка и скъп торбест костюм. Прибра багажа си, като прехвърли катераческите котки в куфара и лъсна ботушите си.

Напусна пансиона през задната врата, за да не го види никой в новия му облик и по обиколен път отиде до железопътната гара, като непрекъснато проверя­ваше, да не би да го следят. Хвърли раницата зад една ограда, но куфара задържа.

Към гарата на „Южен Пасифик“ се стичаха сто­тици пътници. Вля се в множеството и се стопи сред тях, поредният добре облечен бизнесмен, тръгнал на път за някой далечен град. Но изведнъж, преди да се е усетил и да се спре, се изсмя на глас. Изсмя се толко­ва силно, че покри устата си, за да се увери, че брада­та му не се е разместила.

На вестникарската будка беше изложен последният брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатурата на корицата показваше не кого да е, а самия Озгуд Хенеси. Президентът на железопътната компания беше изобразен като страховит октопод, изпънал железо­пътни линии като пипала в Ню Йорк Сити. Широко усмихнат, Саботьора купи списанието за десет цента.

Вестникарят го гледаше зяпнал, тъй че отиде на друга будка извън гарата и попита:

— Имате ли моливи? Един дебел. И плик и марка, ако обичате.

Усамоти се в тоалетната в най-близкия хотел. Скъ­са корицата на списанието, написа нещо отгоре й и я запечата в плика. Адресира го до „Главен следова­тел Айзък Бел, Детективска агенция Ван Дорн, Сан Франциско.“

Залепи марката, забърза обратно към гарата и пус­на плика в пощенска кутия. След това се качи на екс­преса за Огдън, Юта, на почти хиляда километра на изток, кръстовищен град близо до Грейт Солт Лейк, където се сливаха девет железопътни линии. Кондукторът мина.

— Билети, господа.

Саботьора си беше купил билет. Но докато по­сягаше да го извади от джоба на елека си, долови опасност. Каквото и да бе събудило опасенията му, не го подложи на съмнение. Можеше да е какво ли не. Беше забелязал извънредна полиция в депата на Сакраменто. Продавачът на билети го беше изгледал съсредоточено. Шляещият се мъж, когото бе забеля­зал в пътническата чакалня, можеше да е оперативен служител на Ван Дори. Довери се на инстинктите си, остави билета в джоба си и вместо него показа желе­зопътна карта.

*** XI ***