Unknown

Бел се придвижваше с усилие през четиридесетте и осем часа влудяващи забавяния, докато стигне до строителния район на Каскейд в началото на прекъс­натата линия. Диспечерите на „Южен Пасифик“ бяха затормозени от отрязаните телеграфни жици, с което влаковият трафик бе напълно разстроен. Лилиан беше вдигнала ръце и бе откарала специалния си влак обратно към Сакраменто. Бел се беше прехвърлял от един товарен влак на друг, докато най-сетне пристиг­на заедно с товари от платнища и динамит.

Компания „Южен Пасифик” беше използвала вре­мето си по-добре от него. Опустошеното от пожара локомотивно депо беше съборено и отломките бяха извозени, а сто дърводелци вдигаха нова конструкция с пресен дървен материал, довлечен от дъскорезницата.

— Зима – обясни плещестият бригадир на обекта бързината на ремонтите. – Няма да е добре да се опра­вят локомотивите в снега.

Купища изкривени релси се товареха на платформи и там, където влакът беглец беше разбил стрелките, полагаха нов коловоз. Кранове вдигаха на новите релси нападали вагони. Общи работници разпъваха циркови палатки на мястото на кухнята, подпалена от изхвър­лени от депото въглени. Работниците, които обядваха прави, бяха в мрачно настроение и се чуваха приказки за отказ да се връщат на работа. Изнервяше ги не неу­добството от липса на маси и пейки, а страхът.

— Компанията като не може да ни защити, то кой? – запита някой. Отговорът последва разгорещен и мрачен от няколко посоки.

— Спасяваме се сами. До деня за плащане на надниците, а после кой откъдето е.

Бел видя яркочервения частен влак на Озгуд Хенеси да се плъзга по коловозите в станцията и забърза към него, въпреки че не гореше от нетърпение за срещата. Джоузеф Ван Дорн, който се бе присъединил към Хенеси в Сан Франциско, го посрещна на вратата с гробовно лице.

— Старият е бесен за връзване. Двамата с теб ще се свиваме и ще слушаме рева му.

А Хенеси рева и още как. Макар и не в началото. В началото звучеше като пребит човек.

— Не преувеличавах, момчета. Ако не свържа с мос­та при каньона Каскейд, преди да е паднал снегът, ли­нията е мъртва. А с нея онези кучи синове – банке­рите – ще ме отрежат. – Погледна Бел със скръбни очи. – Видях ти лицето, когато ти казах, че започнах с набиване на клинове като баща ми. Зачуди се как е могло това мършаво нафукано изкопаемо да размахва железарски чук, нали? Не съм бил цял живот кожа и кости. Можех обръчи да набия около тебе по онова време. Но ми се скапа сърцето и то ме сви до това, което виждаш сега.

— Е, сега… – опита се да го утеши Ван Дорн.

Хенеси го прекъсна.

— Пита ме за крайния срок. Аз съм на крайния срок. И никой още жив железопътен строител не може да довърши линията Каскейд, освен мен. Новите типчета просто го нямат у себе си. Ще карат влаковете по гра­фик, но само на коловоз, който аз положа.

— Счетоводители не строят империи – обади се гос­пожа Комдън.

Нещо в опита й да го утеши накара Хенеси да се разкрещи. Дръпна чертежа на моста Каскейд Кениън от тавана.

— Най-хубавият мост в Запада е почти довършен – ревна той. – Но не води до никъде, докато линията ми не го свърже. Но какво намирам, когато се върна тук, след като съм оставил високо платени детективи да пазят? Още една проклета от Бога седмица, изгу­бена за възстановяване на нещо, което съм построил. Работниците ми са наплашени, страх ги е да работят. Двама спирачи и един старши механик от депото са убити. Четирима миньори от кариерата са изгорели. Един бригаден на станцията е с разцепен череп. И един дървосекач е в кома.

Бел се озърна бързо към Ван Дорн.

— Какво търси дървосекач на железопътния строи­телен обект? Дъскорезницата ви е високо в планина­та.

— Откъде да знам, по дяволите? – избухна Хенеси. – И се съмнявам, че ще се събуди да ни каже.

— Къде е той?

— Не знам. Питай Лилиан… Не, не можеш, по дяво­лите. Пратих я в Ню Йорк да смили със сладки при­казки долните банкери.

Бел се завъртя на пети и забърза от частния вагон към полевата болница, устроена от компанията в един вагон „Пулман“. Намери изгорелите миньори, увити в бели бинтове и превързания началник обект, който ревеше, че се бил излекувал, по дяволите, и просто да го пуснели. Линия имал да оправя. Но нямаше ника­къв дървосекач.

— Приятелите му го отнесоха – каза докторът.

— Защо?

— Никой не ми поиска разрешение. Вечерях.

— Беше ли се събудил?

— От време на време се будеше.

Бел затича към службата на управителя на станция­та, където се беше сприятелил с диспечера и главния секретар, който знаеше на пръсти огромно количес­тво информация. Главният секретар му отвърна:

— Чух, че са го преместили някъде долу в градчето.

— Как се казваше?

— Дон Албърт.