Unknown

Бел зае кон от конюшнята на железопътната по­лиция и подкара бързо животното към градчето, раз­растващо се бързо зад строящата се железопътна ли­ния. Беше в една падина, временно селище от палатки, бунгала и изоставени товарни вагони, пригодени за пивници, танцувални салони и бардаци с курви, об­служващи работниците на строежа. В средата на седмицата, в ранния следобед, тесните улички от пръст бяха запустели, сякаш обитателите му си поемаха дъх преди следващия ден за плащане на надниците – събо­та вечерта.

Детективът надникна в едно от мръсните барчета. Барманът, седнал на талпите върху две бурета уиски, вдигна навъсено глава от стар от преди седмица вест­ник от Сакраменто.

— Къде се мотаят секачите? – попита го Бел.

— „Двойния орел“, малко по-надолу по улицата. Но сега няма да намерите никой там. Секат траверси горе в планината. Бачкат двойни смени, та да ги докарат, преди да завали снега.

Бел му благодари и се запъти към „Двойния орел“, очукан стар вагон, смъкнат от ходовата част. Нари­суваната табела на покрива показваше червен орел с разперени криле и бяха намерили отнякъде двойка люлеещи се врати. И тук единственият човек вътре беше барманът, навъсен като колегата си. Грейна, щом Бел му хвърли монета на талпата.

— Какво ще желаете, мистър?

— Търся дървосекача, който пострада при злополу­ката. Дон Албърт.

— Чух, че бил в кома.

— Аз пък чух, че се будел от време на време – каза Бел. – Къде мога да го намеря?

— Да не сте влаково ченге?

— Приличам ли на такъв?

— Не знам, господине. Гъмжат тука копоите като мухи на леш. – Измери Бел от глава до пети и взе решение. – Има една стара дама, грижи се за него в една колиба долу при потока. Продължете надолу по коловозите до водата, няма да я изтървете.

Бел остави коня, където го беше вързал и слезе до потока, който, ако се съдеше по миризмата, лъхаща по склона, служеше за градски канал. Подмина един стар товарен влак на „Сентръл Пасифик“, който ня­кога явно е бил боядисан в жълто. От една от дуп­ките, изрязани в стената и служещи за прозорци, му подвикна млада сополива жена:

— Намери го, красавец. Точно това място търсиш.

— Благодаря, но не – отвърна Бел учтиво.

— Нищо по-добро от това няма да намериш надолу, миличък.

— Търся дамата, която се грижи за ранения дървосекач?

— Тя се пенсионира, мистър.

Бел продължи надолу, докато стигна до редица паянтови бараки, сковани от дъски на амбалажни сандъци. Тук-там още личеше изписано първоначалното им съдържание. КЛИНОВЕ. ПАМУК. ВЪЛНА. ДРЪЖКИ ЗА КИРКИ.

Пред една такава, означена с „БАРАБАНИ ЗА МЕ­ХАНИЧНИ ПИАНА“, видя стара жена, седнала на обърната кофа и хванала се с ръце за главата. Косата й беше бяла. Облеклото й – памучна рокля с шал око­ло раменете – беше твърде тънко за студената влага, вдигаща се от мръсната вада. Видя го, че идва и скочи на крака с изписан на лицето й ужас.

— Не е тук! – извика старицата.

— Кой? Успокоите се, госпожо. Няма да ви нараня.

— Дони! – изрева тя. – Законът е дошъл.

— Не съм законът – каза Бел. – Аз…

— Дони! Бягай!

От бараката навън изхвърча дървосекач, висок над метър и осемдесет. Имаше огромни като на морж мус­таци, провиснали под прошарената му брадичка, дълга мазна коса и стискаше ловджийски нож в юмрука си.

— Вие ли сте Дон Албърт? – попита Бел.

— Дони ми е братовчед – каза дървосекачът. – Бя­гайте, докато можете, мистър. Това е семейство.

Притеснен, че Дон Албърт е драснал навън през задната врата. Бел бръкна под бомбето си и измъкна в ръката си своя 44-калибров деринджър.

— Падам си по боя с ножове като всеки мъж, но точно сега нямам време. Пусни го!

Дървосекачът не мигна. Само направи четири бър­зи стъпки назад и извади втори нож, но по-къс и без дръжка.

— Хайде на бас, че мога да хвърля това по-бързо, колкото ти ще стреляш с този чип нос?

— Не съм комарджия – отвърна Бел, измъкна мълние­носно новия си браунинг от палтото и изби с изстрел ловджийския нож от ръката на дървосекача. Мъжът изрева от болка и зяпна невярващо завъртелия се във въздуха нож, блеснал на слънчевата светлина. – Ви­наги мога да избия ловджийски, но за онова късото, което държиш, не съм сигурен – каза Бел. – Тъй че за по-сигурно ще ти нанижа ръката.

Секачът пусна ножа за мятане.

— Къде е Дон Албърт?

— Не го притеснявай, мистър. Ранен е тежко.

— Ако е ранен тежко, трябва да е в болницата.

— Не може да е в болницата. Железопътните ченге­тата го обвиняват за беглеца.

— Защо?

— Беше на платформата, дето се блъсна.

— На платформата? – повтори Бел. – Очакваш да повярвам, че е оцелял в сблъсък при километър и по­ловина в минута?

— Да, сър. Щото оцеля.

— Дони има глава като гюлле – додаде старата жена. Капка по капка Бел изцеди версията от секача и старицата, която се оказа майката на Дон Албърт. Синът й спял невинно пиян на платформата и прекъс­нал мъжа, който я задвижил. Онзи го цапардосал по главата с лост.

— Черепът му е като чугун – увери го секачът, а майката на Дон го потвърди. Обясни през сълзи, че всеки път, щом Дон отворел очите си в болницата, някое ченге от железницата му крещяло.

— Дони го беше страх да им каже за мъжа, който го ударил.