Unknown

Лагерните огньове щяха да са добре дошли. Север­на Юта беше студена през септември и над лагера вече няколко пъти беше прехвърчал сняг. На над хиляда и петстотин метра над морското равнище хората изложени на силните западни ветрове от Грейт Солт Лейк и на източните пориви от планините Уасач. Но железопътните копои от депата на Огдън бяха нападали сборището три нощи по ред с пистолети и бухалки, за да принудят трупащите се скитници да се разкарат. Никой не искаше да се върнат и на четвъртата, тъй че прекараха нощта без лагерни огньове. Хранеха се мълчаливо, със страх от ченгетата и опасения за ид­ващата зима.

Едно сборище на търсачи на работа, като всяко градче или голям град, си имаше квартали, чиито гра­ници бяха ясни за всеки обитател. Някои райони бяха дружелюбни, някои – по-безопасни от други. Надолу по течението и най-далече от линиите, където пото­кът извиваше, за да се влее в река Уебър, имаше ра­йон, който човек бе най-добре да посещава въоръжен. Там правилото „живей и остави другите да живеят“ често отстъпваше на „стреляй, за да не те застрелят“.

Саботьора се запъти безстрашно натам. Насред тази бандитска територия се чувстваше като у дома си. Но дори той разхлаби един нож в ботуша си и пре­мести пистолета си от дълбокия джоб на платнено­то си палто на колана на кръста, откъдето можеше да го извади бързо. Въпреки липсата на огньове не беше съвсем тъмно. Постоянно профучаващите влакове разкъсваха нощния мрак с фаровете си, а тънка­та снежна покривка отразяваше златистия блясък от прозорците на пътническите вагони. Премина върво­лица осветени вагони „Пулман“, композицията забави за близкото градче и на светлината й Саботьора видя присвита и трепереща до едно дърво сянка, с двете ръце в джобовете

— Шарптън – извика той рязко, а Шарптън отвърна:

— Тука съм, мистър.

— Извади ръцете си да ги виждам – заповяда Сабо­тьора.

Шарптън се подчини, отчасти защото Саботьора плащаше за услуга и отчасти от страх. Банков и влаков обирджия, излежал срока си в затвора, Пийт Шарптън можеше да познае опасен омбре, щом го срещнеше. Никога не беше виждал лицето му. Бяха се срещали веднъж преди, когато Саботьора го беше проследил и сгащил в уличката зад наемната конюш­ня, където си беше наел място за спане. Но цял живот беше живял откъм грешната страна на закона и знае­ше, че типовете там не бяха по-опасни от тоя.

— Намери ли си човека? – попита Саботьора.

— Ще свърши работата за хиляда долара – отвърна Шарптън.

— Дай му петстотин. Накарай го да се върне за вто­рата половина, след като я свърши.

— Какво ще го спре да офейка с първите петстотин? Намерени пари, никакъв риск.

— Ще го спре ясното разбиране, че ще го спипаш и убиеш. Можеш ли да му го изясниш?

Шарптън се изсмя в тъмното.

— О, да. А и вече не е толкова як. Ще направи как­вото му кажа.

— Дръж – каза Саботьора.

Шарптън опипа с пръсти пакета.

— Това не са пари.

— Парите след малко. Това е възпламенителят, кой­то искам да използва.

— Нещо против да попитам защо?

— Ни най-малко – отвърна небрежно Саботьора. – Прилича точно на бърз фитил. Ще подлъже дори опи­тен касоразбивач. Правилно ли допускам, че човекът ти е опитен?

— Гърмял е сейфове и експресни вагони цял живот.

— Както поисках. Въпреки външността си, това всъщност е бавен фитил. Когато го запали, ще отне­ме повече време да взриви динамита, отколкото е пре­сметнал.

— Ако забави много, ще гръмне влака, вместо само да блокира релсите.

— Това представлява ли проблем за теб, Шарптън?

— Просто казвам какво ще стане – отвърна припря­но Шарптън. – Дали искате да гръмнете целия влак, вместо само да го ограбите, не е моя работа, предпо­лагам. Вие плащате сметката.

Саботьора тикна втори пакет в ръката на посред­ника.

— Тук са три хиляди долара. Две хиляди за теб, хи­ляда за човека ти. Не можеш да ги преброиш в тъмно­то. Ще трябва да ми се довериш.

*** XIII ***

Рисунката на дървосекача се изплати след пет дни.

Един билетопродавач на „Южен Пасифик“ в Сакраменто с остър поглед си спомни, че е продал в Огдън, Юта, билет на мъж, който приличал на нарисувания от Дон Албърт. Въпреки че клиентът му имал брада и косата му била руса почти като на Айзък Бел, имало нещо сходно в лицето му, настоя чиновникът.

Бел го разпита лично, за да се увери, че не е по­редният почитател на „Големия влаков обир“ и беше толкова впечатлен, че нареди на оперативните да раз­питат влаковите екипи на експреса от Огдън.

Удариха на златна жила в Рино, Невада. Един от кондукторите на експреса, жител на Рино, също си спомни пътника и се съгласи, че би могъл да е чове­кът от рисунката, макар да изтъкна разликата в цвета на косата.

Бел отиде по най-бързия начин до Невада, хва­на кондуктора у дома му и го попита между друго­то, много небрежно, дали е гледал „Големият влаков обир”. Смятал да го види, отвърна кондукторът, след­ващия път като го покажели в театъра. Госпожата му го тормозела да я заведе от година.