Unknown

Детективът седна спокойно срещу него и го огледа. Сан Куентин не беше се отразил добре на касоразбива­ча. Изглеждаше с двайсет години по-стар, куха черуп­ка на някогашния тежък криминален случай. Дланите му трепереха толкова силно, че беше трудно човек да си представи как поставя заряд, без да го взриви не­волно. Облекчен в началото, че вижда познато лице, сега Дън се сви под твърдия поглед на Бел.

— Взривяването на сейфовете на „Уелс Фарго“ е обир, Джейк. Разбиването на пътнически влакове е убийство. Този, който ти е платил тези пари, е убил десетки невинни хора.

— Не знаех, че гърмим влака.

— Не знаеше, че взривяването на релси под бързо движещ се влак ще причини разрушение? – възкликна невярващо Бел, с потъмняло от отвращение лице. – Какво си мислеше, че ще стане?

Арестантът клюмна глава.

— Джейк! Какво мислеше, че ще стане?

— Трябва да ми повярвате, господин Бел. Той ми каза да гръмна релсата, за да спре влакът и да могат да уда­рят експресния вагон. Не знаех, че ще го обърне.

— Какво искаш да кажеш? Ти си този, който запали фитила.

— Сменил ми е фитилите. Мислех, че паля бърз фитил, който ще взриви заряда навреме, за да спре влакът. Но той загоря бавно. Не можех да повярвам на очите си, господин Бел. Гореше толкова бавно, че влакът щеше да мине точно над взрива. Опитах се да го спра.

Бел го изгледа хладно.

— Така ме спипаха, господин Бел. Затичах по него, като се мъчех да го стъпча. Много късно. Видяха ме и докато се обърна, скочиха след мен все едно, че съм типът, дето гръмна Маккинли.

— Джейк, клупът е на врата ти и имаш един начин да го махнеш. Заведи ме при човека, който ти плати тези пари.

Джейк Дън поклати енергично глава. Изглеждаше отчаян като вълк със заклещен в капана крак, помис­ли Бел. Но не, не вълк. Нямаше груба сила у него, никакво благородство. Честно казано, Дън по-скоро приличаше на улично псе, паднало заради стръв, ос­тавена за по-едър дивеч.

— Къде е той, Джейк?

— Не знам.

— Защо ме лъжеш, Джейк?

— Не съм убил никого.

— Обърна влак, Джейк. Адски късмет извади, че не уби никого. Ако не те обесят, ще те тикнат в затвора до края на живота ти.

— Никого не убих.

Бел рязко смени тактиката.

— Как излезе толкова бързо от затвора, Джейк? Колко лежа, три години? Защо те пуснаха?

Джейк го погледна с очи, изведнъж широко отво­рени и искрени.

— Хванах рак.

Детективът се стъписа. Не изпитваше съчувст­вие към нарушители на закона, но една смъртоносна болест свеждаше престъпника до съвсем обикно­вен човек. Джейк Дън не беше невинен, но изведнъж се оказваше жертва, която щеше да изстрада болка, страх и отчаяние.

— Съжалявам, Джейк. Не знаех.

— Предполагам, че ме пуснаха, за да си умра сам. Парите ми трябваха. Затова взех тази работа.

— Джейк. Винаги си бил занаятчия, но никога – уби­ец. Защо прикриваш убиец? – притисна го Бел.

Джейк отвърна с хриплив шепот.

— Той е в наемните конюшни на Двайсет и четвърта, оттатък лилиите.

Бел щракна с пръсти. Уоли Кисли и Мак Фултън нахълтаха вътре.

— Двайсет и четвърта – каза им Бел. – Наемните конюшни. Покрийте ги, поставете хората на шерифа на външния периметър и ме изчакайте.

Джейк вдигна глава.

— Той няма да иде никъде, господин Бел.

— В какъв смисъл?

— Когато се върнах да си взема втората половина от парите, го намерих на горния етаж, в една от стаите, които дават под наем.

— Намерил си го? В какъв смисъл, мъртъв?

— Срязано гърло. Страх ме беше да го кажа – щяха и това да ми лепнат.

— Срязано гърло? – настоя Бел. – Или промушен? Джейк прокара длан през изтънялата си коса.

— Промушен, предполагам.

— Видя ли нож?

— Не.

— Целият ли беше промушен? Раната излизаше ли отзад на врата му?

— Не се задържах да го огледам добре, господин Бел. Както казах, знаех, че ще ме обвинят.

— Идете там – каза Бел на Кисли и Фултън. – шериф, би ли пратил доктор? Ако може да прецени как­во го е убило и от колко време е мъртъв.

— Ти къде ще си, Айзък?

Поредната задънена улица, помисли Бел. Саботьора не беше просто късметлия, сам си правеше късмета.

— На гарата – отвърна без много надежда. – Ще видя дали някой касиер не му е продавал билет оттук.

Взе копия на рисунката на дървосекача и отиде до Юниън Депо, двуетажно здание с много фронтони и висока часовникова кула, и разпита касиерите. След това, возен във форд от служител на железопътна­та полиция през обкръжените с дървета квартали от едноетажни къщи с ажурна дърворезба, посети домо­вете на касиерите и контрольорите, които не бяха на работа в този ден. Бел показа рисунката на всеки, а ако човекът не познаеше лицето, му показваше про­менен вариант с брада. Никой не позна и двете лица.

Как се беше измъкнал Саботьора от Огдън? – за­чуди се Бел.

Отговорът бе лесен. Градът се обслужваше от девет различни железопътни линии. Стотици, ако не и хиля­ди пътници преминаваха през него всеки ден. Саботьо­ра трябваше вече да е разбрал, че агенция Ван Дорн го издирва. Което означаваше, че щеше да избира обек­тите си по-грижливо от гледна точка на бягството си.