Unknown

— Не. Преди петнайсет – какво говоря? – двайсет го­дини, Айзък още играеше на топка в скъпото начално училище, където го прати неговият старец. Двамата с тебе тогава бяхме в Чикаго. Ти разследваше опреде­лени кръгове в зърнената спекула. Аз бях затънал до уши във взрива на площад Хеймаркет, когато двамата разбрахме, че повечето убийства са работа на ченге­тата. Помниш ли онова бедно хлапе, дето се появи и търсеше работа? Господин Ван Дорн го хареса, накара ни да го въведем в тънкостите. Идваше му от ръка. Умен, бърз, с лед в жилите.

— Точно копеле. Уиш Кларк — каза Мак.

— Дано и Дашууд да е точен.

— Виж! – Мак се доближи до стъклото.

— Виждам го! – каза Уоли. Отпра рисунката на дървосекача от стената, версията с добавената брада, и я донесе до прозореца.

Висок брадат мъж в работнически комбинезон и късо бомбе, който крачеше към гарата понесъл на рамо голяма торба с инструменти, се принуди да спре пред един бар, за да могат двама сервитьори да изхвър­лят четирима пияни на тротоара. Притиснат от подвикващата тълпа, високият мъж се озърташе нетър­пеливо и вдигаше лицето си изпод сянката на бомбето. Детективите погледнаха рисунката.

— Той ли е?

— Би могло. Но брадата като че ли си я е имал не­прекъснато.

— Освен ако не е залепена.

— Ако е така, е добра – каза Мак. – И ушите не ми харесват. Изобщо не са толкова големи.

— Ако не е той, би могъл да е брат му – настоя Уоли.

— Защо не слезем да го попитаме има ли брат?

*** XIV ***

— Аз съм първи, ти наблюдавай.

Уоли Кисли затича към стълбите. Високият работ­ник е метната през рамо торба си проби път през тълпата, прекрачи един пиян и заобиколи друг, и продъл­жи с бързи крачки към Юниън Депо. От прозореца Мак Фултън проследи пътеката, която партньорът му си отваряше неумолимо през множеството пешеход­ци, забързани към и от гарата.

Уоли изхвърча от стълбището и се озова извън сградата. Когато излезе на тротоара, погледна нагоре. Марк му посочи надясно и Уоли затича натам. Бързо махване показа, че е намерил техния човек и Марк се спусна към стълбището след него е разтуптяно сърце. От няколко дни се чувстваше зле и бързо се задъха.

Догони Уоли и той му каза:

— Пребледнял си като лист. Добре ли си?

— Тип-топ. Накъде отиде?

— По оная пресечка. Мисля, че ме видя.

— Ако те е видял и е побягнал, е нашият човек. Хайде!

Мак поведе задъхан. Уличката беше вмирисана и разкаляна под краката им. Вместо да продължи напра­во към Двайсет и четвърта улица, както допуснаха де­тективите, свърна рязко наляво, където пътят се оказа блокиран от склад с метални канати. Пред него имаше бурета, достатъчно големи, за да се скрие зад тях.

- Спипахме го – каза Уоли.

Мак изохка – Уоли го погледна. Лицето му беше стегнато от болка, преви се на две, стисна се за гърдите и падна силно в калта. Колегата му коленичи до него.

— Господи, Мак!

Лицето на Мак беше мъртвешки бяло, очите му отворени широко. Вдигна глава и зяпна над рамото на Уоли.

— Зад теб! – измърмори той.

Дочул тичащите стъпки, Уоли мълниеносно се обърна.

Мъжът, когото бяха подгонили, мъжът, който приличаше на скицата, мъжът, който определено беше Саботьора, тичаше право към него с нож в ръката. Уоли прикри тялото на стария си приятел със своето и плавно издърпа пистолет изпод карираното си сако. Зареди револвера за еднократна стрелба с опитно движение на палеца по нащърбения ударник и насочи цевта. Хладнокръвно се прицели, за да разбие костите в рамото на Саботьора, вместо да го убие, за да могат да го разпитат за вече задвижени бъдещи нападения.

Преди да успее да стреля, чу метално изщракване и стъписан видя блесналата светлина по стоманата, когато острието на ножа изведнъж скочи към лицето му. Саботьора все още беше на метър и половина от него, но върхът вече влизаше в окото му.

„Направил е сабя, разпъваща се телескопно от заре­ден с пружина нож“, беше последната мисъл на Уоли Кисли, докато оръжието на Саботьора се врязваше в мозъка му. „А мислех, че съм видял всичко.“

Саботьора изтръгна оръжието си от черепа на де­тектива и го заби във врата на падналия му партньор. Мъжът вече изглеждаше мъртъв, но не беше моментът да се рискува. Извади острието и огледа хладнокръвно наоколо. След като се увери, че в уличката няма ни­кой, тръгнал след преследвачите му, изтри тънкото острие в карираното сако, щракна пружинния механи­зъм, за да го скъси и го върна в канията в ботуша си.

Беше на косъм, от онзи вид почти провали, които не можеш да предвидиш, освен ако не си винаги на­щрек, бърз и готов да убиеш, и той беше възбуден от измъкването си. „Не спирай!“, каза си. Овърленд Лимитид нямаше да чака, докато си празнува победата.

Бързо излезе от уличката и прекоси Двайсет и пета улица. Притича пред един електрически трамвай, зави вдясно по Уолстрийт и измина една пресечка успо­редно на дългата железопътна гара „Юниън депо“. След като се увери, че никой не го преследва, прекоси Уол и влезе в гарата през врата в северния край.