Unknown

— Възможно е – отвърна агентът. – Не погледнах внимателно. Говорех с един джентълмен в челото на вагона и кондукторът преграждаше гледката ми. Но нямаше ли да задържат влака за сенатор?

— Така мисля – каза месарят. Надигна едрото си тяло от креслото, угаси пурата си и рече: – До скоро, момчета. Отивам в салона за отдих. Някой ако пие, черпя. Бел се върна в купето си.

Който и да беше скочил на влака в последния момент, беше изчезнал, когато Бел стигна до салона в задния край на влака. Не беше изненадващо, след като този „Овърленд Лимитид“ се състоеше само от частни купета и единствените обществени места бяха вагон-ресторантът и салонът за отдих. Вагон-ресторантът беше празен, с изключение на сервитьорите, които подреждаха масите за храна, а никой от пушачите в салона не приличаше на добре облечения мъж, когото Бел беше видял от разстояние. Нито някой от тях приличаше на скицата на Саботьора, която дървосекачът беше направил.

Позвъни за шафнера. Чернокожият мъж беше в на­преднала възраст, достатъчно стар не само за да се е родил в робство, но и да го е изживял в зрелите си години.

— Как се казвате? – попита го Бел. Не понасяше обичая да наричат всички шафнери на Пулман „Джор­дж“, на името на работодателя им Джордж Пулман.

— Джонатан, сър.

Бел лепна десет доларова златна монета в меката му длан.

— Джонатан, би ли погледнал тази рисунка? Виждал ли си този човек на влака?

Джонатан огледа скицата.

Изведнъж един пътуващ на запад експрес проблес­на покрай прозорците с рева на вятъра и парата, дока­то двата влака се подминаваха с обща скорост от над 190 км/ч. Озгуд Хенеси беше покрил с два коловоза голяма част от маршрута до Омаха, което означава­ше, че луксозните експреси губеха малко време на страничните отбивки, за да преминат други влакове.

— Не, сър – отвърна шафнерът и поклати глава. – Не съм виждал джентълмен, който да прилича на този.

— А това? – Бел показа на шафнера скицата с бра­дата, но отговорът бе същият. Беше разочарован, но не и изненадан. Пътуващият на изток „Овърленд Лимитид“ беше само един от сто и петдесетте влака, на­пуснали Огдън след убийството на бандита в конюш­нята. Макар, разбира се, тези, които щяха да направят връзка с Ню Йорк – където Саботьора се заканваше, че ще иде в предизвикателната си бележка, – да бяха далеч по-малко.

— Благодаря ти, Джонатан. – Подаде визитката си на шафнера. – Моля те, помоли кондуктора да ми се обади при първата възможност.

След по-малко от пет минути кондукторът почука. Бел го пусна вътре, установи, че името му е Бил Кукс и му показа двете скици, с брадата и без брадата.

— Качи ли се някой на влака в Огдън, който да при­лича на някого от тези двамата?

Кондукторът ги огледа внимателно, като взе пър­во едната, после другата рисунка, и ги заобръща на светлината на лампата, тъй като нощта бе затъмни­ла прозореца. Бел наблюдаваше строгото му лице за реакция. Отговорни за сигурността на влака и задъл­жени да се грижат всеки пътник да плаща таксата си, кондукторите бяха проницателни наблюдатели с доб­ра памет.

— Не, сър. Не мисля… Макар че този ми изглежда познат.

— Виждали ли сте този човек?

— Ами, не знам… Но лицето ми е познато. – Потърка се по брадичката и изведнъж щракна с пръсти. – Сетих се откъде ми е познат. Наскоро го видях на кино.

Бел прибра скиците.

— Но никой, който поне малко прилича на някого от тези двамата, не се е качвал от Огдън?

— Не, сър. – Мъжът се засмя. – За малко ме хванахте тука, докато не си спомних филма. Знаете ли на кого прилича? Онзи актьор. Брончо Били Андерсън Нали?

— Кой беше мъжът, който се качи на влака в пос­ледната минута?

Кондукторът се усмихна.

— Това му се вика съвпадение.

— В смисъл?

— Вече бях тръгнал за купето ви, когато шафнерът ми даде визитката ви. Джентълменът, за когото пи­тате, ме помоли да ви поканя на игра на карти след вечеря в дневната на съдия Конгдън.

— Кой е той?

— Ами сенатор Чарлз Кинкейд!

*** XVI ***

— Бил е Кинкейд?

Вероятността беше нищожна. Но в начина, по кой­то последният пътник се беше качил, имаше нещо це­ленасочено, все едно, че бе положил особено усилие да напусне Огдън незабелязан. Много нищожна веро­ятност, трябваше да признае Бел. Като се оставеха настрана многото влакове, които Саботьора можеше да е взел, мнозина хора редовно бягаха, за да уловят транспорта си навреме. Самият той често беше скачал на влак в последния момент. Понякога преднамерено, било за да излъже някой, който вече се е качил, или за да се измъкне от друг, който го е проследил в гарата.

— Доколкото знам, сенаторът беше в Ню Йорк – разсъди Бел.

— О, обикаля, сър. Знаете ги тези висши държав­ни служители, винаги са в движение. Мога ли да му кажа, че ще играете?

Детективът изгледа Бил Кукс много хладно.

— И как така сенатор Кинкейд научи името ми и разбра, че съм на влака?

Беше необичайно човек да види кондуктор на лук­созен експрес, загубил самообладание от нещо по-дребно от изскачане от релсите. Кукс взе да пелтечи.

— Ами, аз… Хм, всъщност, познавам ви, сър.