Unknown

Играеха с „лимит до пода“, което означаваше, че единственото ограничение на всеки залог беше стру­паното на масата до този момент. Залогът на Конгдън казваше, че макар да беше изненадан от ръката серви на Кинкейд, не се боеше от нея. Намекваше, че има много силна ръка, по-вероятно фул, отколкото кент или флош. Брус Пейн, който изглеждаше изключи­телно доволен, че е излязъл от играта, услужливо преброи пода и обяви с тънкия си треперлив глас:

— Закръглено, залогът ви на пода ще е три хиляди и шестстотин долара.

Джоузеф Вай Дорн беше научил Айзък Бел да пре­смята суми спрямо дохода на един работник за ден. Беше го завел в най-долнопробната кръчма в Чика­го и наблюдаваше одобрително как добре облеченият му чирак спечели два юмручни боя. След това насо­чи вниманието на Бел към клиентите, наредили се на опашка за безплатния обяд. Явно отрочето на бостън­ска банкерска фамилия и възпитаник на Йейл имаше усет как действа мисловният апарат на привилегиро­ваните, беше отбелязал с усмивка шефът му. Но един детектив трябваше да разбира и останалите осемдесет и пет процента от населението. Как разсъждаваше чо­век, когато нямаше никакви пари в джоба си? Какво правеше човек, когато нямаше нищо за губене, освен страха си?

Трите хиляди и шестстотин долара на пода само за тази ръка бяха повече пари, отколкото работниците в стоманодобивния бизнес на съдия Конгдън изкарваха за шест години.

— Залагам трите хиляди и шестстотин – заяви Кон­гдън, като избута всички монети пред себе си към средата на масата, и хвърли кесия от червено сукно с още монети, която издрънча тежко върху зеленото кече.

Кен Блум, Джак Томас и Дъглас Мозер бързо пасуваха.

— Плащам вашите три хиляди и шестстотин — каза сенатор Кинкейд. – И вдигам пода. Десет хиляди и осемстотин долара. – Осемнайсет годишни заплати.

— Линията трябва да ви е много благодарна – заяде се Конгдън със сенатора за железопътните акции, с които беше публична тайна, че се подкупват законодателите.

— Линията си влага парите добре – отвърна с усмивка Кинкейд.

— Или искате да повярваме, че вашата ръка серви е наистина много „серви“.

Айзък Бел ги прекъсна:

— Мисля, че беше мой ред да залагам.

— О, ужасно съжалявам, господин Бел. Пропуснах­ме вашия ред да сгънете картите си.

— Няма нищо, сенатор. Видях, че едва успяхте да хванете влака в Огдън. Вероятно все още сте припрян.

— Мисля, че видях един детектив да виси от стъпенката. Опасна работа, господин Бел.

— Не и докато някой престъпник те удари по пръс­тите.

— Залогът – изръмжа нетърпеливо съдия Конгдън,

– е моите три хиляди и шестстотин долара плюс десет хиляди и осемстотин долара на сенатор Кинкейд, кое­то прави залога на господин Бел четиринайсет хиляди и четиристотин долара.

Пейн се намеси с напевния си тон:

— Подът, който включва плащането на сенатор Кин­кейд, вече е двайсет и една хиляди и шестстотин до­лара.

Пресмятанията на Пейн едва ли бяха необходи­ми. Дори и най-богатите, най-безгрижните мъже на масата си даваха сметка, че двайсет и една хиляди и шестстотин долара са достатъчна сума, за да купиш локомотива, който теглеше влака им и може би един от вагоните „Пулман“ в добавка.

— Господин Бел – каза съдия Конгдън. – Чакаме отговора ви.

— Плащам вашия залог, съдия, и десетте хиляди и осемстотин долара, вдигнати от сенатор Кинкейд – заяви Бел. – Което прави пода трийсет и шест хиляди долара, който вдигам.

— Вдигате?

— Трийсет и шест хиляди долара.

Възнаграждението за Бел бе удоволствието да види как челюстите на един американски сенатор и на най-богатия стоманен барон в Америка паднаха едновре­менно.

— Подът вече е седемдесет и два хиляди долара – из­числи господин Пейн.

В салона се възцари дълбока тишина. Чуваше се само приглушеното тракане на колелата. Сбръчка­ната длан на съдията се пъхна в предния му джоб и из­лезе с банков чек. Извади от друг джоб златна автоматична писалка, отвори я и бавно изписа число на чека си. След това подписа името си, духна на хартията, за да изсъхне мастилото и се усмихна.

— Плащам вашето вдигане с трийсет и шест хиляди долара, господин Бел, и десетте хиляди и осемстотин долара на сенатора, което вече изглежда дребна сума, и вдигам със сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара… Сенатор Кинкейд, ваш ред е. Моето вдигане и вдигането на господи Бел означава, че ще ви струва сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара, за да останете в играта,

— Боже мили – възкликна Пейн.

— Какво ще направиш, Чарли? – попита Конгдън. – Сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара ако искаш да играеш.

— Плащам – заяви сковано Кинкейд, изписа сумата на разплащателната си карта и я хвърли върху купчината злато.

— Без вдигане? – подхвърли насмешливо Конгдън.

— Чухте ме.

Конгдън извърна подигравателната си усмивка към Бел.

— Господин Бел, моето вдигане беше сто и осемнай­сет хиляди и осемстотин долара.

Бел отвърна с усмивка, прикривайки мисълта, че само плащането щеше да отвори дълбока дупка в личното му благосъстояние. Да вдигне щеше да я направи опасно дълбока.