Unknown

Айзък Бел го погледна в очите, докато сенаторът наведе поглед. Едва тогава високият детектив отвърна:

— Вкарах го в гроба, сенаторе. Никога повече няма да нарани други.

Кинкейд реагира със сърдечен смях.

— Прочутото мото на Ван Дорн: „Никога не се предаваме“.

— Никога.

Сенатор Кинкейд, съдия Конгдън и останалите се изнесоха да си лягат, с което в салона останаха само Бел и Кен Блум. Половин час по-късно влакът започна да забавя. Тук-таме в тъмната нощ проблясваше светлина. Очертаха се предградията на град Роулинс. „Овърленд Лимитид“ запълзя по смътно осветените улици.

Саботьора прецени скоростта на влака от платформата на вагона „Пулман”, където беше купето. Скицата на Бел го беше потресла много повече от огромните му загуби на покер. Парите не значеха нищо в дългосрочен план, защото скоро щеше да стане по-богат от Конгдън, Блум и Мозер взети заедно. Но рисунката представляваше рядка проява на лош късмет. Някой беше видял лицето му и го беше описал на художник. За щастие бяха сбъркали с ушите му. И слава на Бога За приликата с кинозвезда. Но не можеше да разчита, че тези щастливи пропуски щяха да заблуждават дълго Айзък Бел.

Скочи от забавящия вагон и тръгна да проучи тъмните улици. Трябваше да действа бързо. Спирането по разписание продължаваше едва трийсет минути, а не познаваше Роулинс. Но в планировката на железопътните градчета имаше шаблон, а и вярваше, че късметът, който бе вървял срещу него през нощта, отново щеше да се обърне в негова полза. Първо, Айзък Бел беше свалил гарда. Детективът беше възбуден от огромната си печалба на карти. А вероятно сред телеграфните съобщения, чакащи на гарата, щеше да има трагична новина от Огдън, която щеше да го изненада напълно.

След няколко минути намери каквото търсеше. Звукът на пиано го поведе към един бар. Музиката все още беше силна, въпреки че беше много след полунощ. Не влезе през люшкащите се врати, а напълни шепата си с тлъста пачка пари и заобиколи бара, като се гмурна безстрашно в тъмните странични улички. Ярките светлини от втория етаж издаваха танцувалния салон и игралното казино, по-приглушени светлини – стаичките на съседния бардак. Шерифът, подкупен да подминава нелегалните бизнеси, нямаше да се мерне край вратите им. Следователно щеше да има биячи, които да пазят обществения мир и да обезкуражават крадци. И ги имаше.

Двама боксьори със счупени носове, от тези дето се биеха с голи юмруци по родео и кънтри салони, пушеха цигари на дъсчените стъпала, които водеха нагоре. Изгледаха го с нарастващ интерес, докато се приближаваше към тях с несигурна походка. На двайсет стъпки от стъпалата той залитна и протегна ръка към стената, за да се закрепи. Ръката му докосна грубото дърво точно където лъч светлина се изсипваше отгоре и освети пачката банкноти, която държеше. Двамата се изправиха, спогледаха се и угасиха цигарите си.

Саботьора се олюля и залитна в тъмното към отворената врата на конюшня. Видя как се спогледаха отново, след като късметът на биячите явно ставаше все по-добър. Пияният с пачката динеро* ги улесняваше да го облекчат от нея в мрака.

[* Dinеrо (исп.) – Пари. Б.пр.]

Нахълта в конюшнята пред тях и бързо избра едно място, където през един прозорец на другата врата се изливаше светлина. Тръгнаха след него и първият боксьор извади къса палка от джоба си. Саботьора го изрита в краката. Изненадата беше пълна и мъжът падна върху отъпканата от копита слама. Партньорът му, схванал, че Саботьора не е толкова пиян, колкото бяха предположили, вдигна мощните си юмруци.

Саботьора се смъкна на коляно, извади ножа от ботушите си и завъртя китката си. Острието изскочи до пълната си дължина и върхът се опря в гърлото на бияча. С другата си ръка опря дулото на деринджъра си в слепоочието на падналия в сламата. За миг единственият звук беше пианото в далечината и тежкия изненадан дъх на биячите.

— Спокойно, господа – каза Саботьора. – И бизнес предложение за вас. Ще ви платя десет хиляди долара да убиете един пътник на „Овърленд Лимитид“. Имате двайсет минути, преди да напусне гарата.

Биячите нямаха нищо против да убият човек за де­сет хиляди долара. Саботьора можеше да ги купи и за една петарка. Но бяха практични хора.

— Как го смъкваме от влака?

— Той е защитник на невинните – обясни мъжът. – Ще дойде на помощ, ако някой е в опасност – уплаше­на дама, примерно. Ще се намери ли такава?

Погледнаха над уличката. В един прозорец светеше червен гаров фенер.

— За два долара ще е на разположение.

* * *

Експрес „Овърленд“ беше спрял с метален писък на челюстите на спирачките и сред дрънченето на муфи в тясното петно електрическа светлина пред ниска­та тухлена сграда на гара Роулинс. Повечето пътници спяха в леглата си. Малкото будни слязоха на перо­на да поразтъпчат крака и да се приберат скоро след това, бягайки от вонята на алкални извори, смесена с въглищен пушек. Влаковият екип смени локомотива, докато се товареха провизии, вестници и телеграми.