Unknown

Шафнерът, бившият роб Джонатан, потърси Айзък Бел в салона за отдих, където детективът се беше из­тегнал доволно на едно канапе. Двамата с Кенет Блум се бяха отплеснали в спомени за детските си подвизи в цирка.

— Телеграма от Огдън, господин Бел.

Бел възнагради стария мъж с бакшиш от хиляда до­лара.

— Всичко е наред, Джонатан – засмя се той. – Имах късмет тази нощ. Най-малкото, което мога да направя, е да споделя с приятели богатството. Извини ме за момент, Кен. – Обърна се да прочете телеграмата.

Лицето му изстина и горещи сълзи опариха очите му.

— Добре ли си, Айзък? – запита го старият му приятел.

— Не. – Задави се и излезе на задната платформа, за да се опита да напълни дробовете си с вмирисания и парлив въздух. Въпреки че беше посред нощ, манев­рена машина движеше товарни вагони по коловозите. Блум излезе след него.

— Какво се е случило?

— Уебър и Фийлдс…

— Водевила? За какво говориш?

— Мои стари приятели – успя само да отвърне Ай­зък Бел. Смачка телеграмата в шепата си и промъл­ви: – Последното, което им казах, беше да внимават. Казах им, че Саботьора е опасен.

— Кой? – попита Блум.

Погледът, с който го изгледа Бел беше ужасен и Блум припряно се прибра в салона.

Бел изглади телеграмата и я прочете отново. Тела­та им били намерени в задна уличка на две пресечки от офиса. Сигурно бяха забелязали Саботьора, след което го бяха проследили. Трудно беше да се повярва, че сам мъж е ликвидирал двама ветерани детективи. Но Уоли не беше добре. Може би това го беше заба­вило. Като главен разследващ, като човекът, отговарящ за сигурността на оперативните си, трябваше да ги е сменил. Трябваше да е извадил един уязвим човек от опасността.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне – с толкова болка и гняв беше изпълнена. Дълго време сякаш не можеше да мисли. След това посте­пенно го порази мисълта, че Уоли и Мак му бяха оставили предсмъртно завещание. Мъжът, когото бяха проследили, трябваше достатъчно да е приличал на този в скицата на дървосекача, за да събуди подозре­нието им. Иначе защо да го последват в задната улич­ка? Това, че им се беше нахвърлил и ги беше убил доказваше, че рисунката на Саботьора беше точна, колкото и да напомняше на хората за публична звезда.

Новият локомотив изсвири сигнала за тръгване. Бел, стиснал ръкохватката на платформата, беше толкова потънал в угнетяващи мисли, че едва чу локомотивната свирка. Когато влакът започна да се дви­жи, смътно забеляза, че траверсите сякаш се хлъзгат зад вагона салон, докато машината бавно напускаше перона и преминаваше под последната електрическа лампа на гарата.

В този момент изпищя жена.

Бел вдигна очи. Видя я да тича покрай коловоза ся­каш се опитваше да хване набиращия скорост влак. Бялата й рокля засия в нощта, осветена отзад от да­лечната лампа. След нея тежко тичаше някакъв мъж, едра изгърбена фигура, догони я, задържа я в ръцете си, прекъсна писъка й с длан, притисната на устата й и я събори на пътното платно под тежкото си тяло.

Детективът реагира мигновено. Скочи над парапе­та и затича, а щом стъпалата му удариха в траверси­те, краката му заработиха колкото може по-бързо. Но влакът забърза и той изгуби опора. Сви се на стегнато кълбо, заслони лицето си с ръце, падна на траверсите и се превъртя между релсите, докато машината фучеше напред с 50 км/ч.

Претъркаля се над железопътната стрелка и спря рязко в сигналния стълб. Скочи бързо на крака и затича да помогне на жената. Мъжът я беше стиснал около гърлото с едната ръка и бъркаше в роклята й другата.

— Пусни я! – извика Бел отдалече.

Мъжът се изправи бързо.

— Изчезвай – каза на жената.

— Плати ми! – настоя тя и изпъна ръка. Оня пъхна пари в дланта й. Тя изгледа с празен поглед Бел и тръгна обратно към далечната гара. Мъжът, престо­рил се, че я напада, се нахвърли срещу него с вихрушка от юмруци като на боксов мач.

Зяпнал невярващо след червената светлина на „Овърленд Лимитид“, който се стапяше в нощта, Бел автоматично се сниши под тежките удари на мъжа и те профучаха безвредно над рамото му. След това ко­рав като камък юмрук се натресе в тила му.

Саботьора наблюдаваше от задната платформа на „Овърленд Лимитид“, докато влакът набираше ско­рост. Червената светлина отзад на вагона салон про­блясваше по релсите. Три скупчени фигури, смаля­ващи се с всеки изтекъл миг, се очертаха на фона на светлините на гара Роулинс. Двете изглеждаха непод­вижни. Третата се люшкаше от едната към другата и обратно.

— Сбогом, господин Бел. Не забравяй да „отвърнеш на удара“.

*** XVIII ***

Бяха двама.

Ударът отзад накара Бел да залитне към първия боксьор, който го порази в челюстта. Крошето го за­въртя като пумпал. Вторият боксьор го очакваше с юмрук, който изкара детектива от равновесие.