Unknown

Бел удари баласта с рамо, претъркаля се през наце­пените траверси и се блъсна в една от релсите. Сту­дената стомана се озова като възглавница зад главата му и детективът се опита да се съсредоточи над това, което ставаше с него. Само преди няколко секунди стоеше на задната платформа на първокласен влак с луксозни купета. След това беше тичал на помощ на жена, която не се нуждаеше от спасяване. Сега двама професионални боксьори го млатеха с голи юмруци.

Обкръжиха го, отказвайки го от всякаква мисъл за бягство.

Половин километър надолу маневрената машина на гарата спря на страничен коловоз и хвърли дълъг лъч светлина с предния си фар по релсите, като освети Бел и нападателите му достатъчно, за да могат да се виждат един друг, но не толкова, че да ги види някой друг и да се намеси.

На тази далечна светлина видя, че са едри мъже, не високи колкото него, но всеки от двамата го надви­шаваше на тегло. По стойките им разбра, че са про­фесионални биячи. С лека стъпка, знаеха как да нане­сат удар, знаеха къде да поразят тялото, за да нанесат най-големи щети, знаеха всеки мръсен трик в учебника. Разбра по хладните им изражения, че не би могъл да очаква милост.

— Ставай, момченце. Стани и се бий като мъж.

Отдръпнаха се, за да му отворят място – толкова уверени бяха в уменията си и във факта, че го надвишават двама срещу един.

Бел тръсна глава, за да проясни ума си и присви крака. Беше трениран боксьор. Знаеше как да поеме удар. Знаеше как да се изплъзне от удар. Знаеше и как да нанася удари в мълниеносни комбинации. Но го превъзхождаха числено и също си разбираха от работата.

Първият мъж зае нападателна поза, прибрал ниско юмруци в предизвикателната стойка на шампиона по бокс Джон Л. Съливан. Вторият държеше ръцете си по-високо в стила на „Джентълмен Джим“ Корбът, единственият, който бе нокаутирал Съливан. С него трябваше да се внимава, след като Корбът беше ин­телигентният боксьор, за разлика от грубия борец. Лявата ръка и рамото на този мъж предпазваха челюстта му, също както би правил и Корбът. Дясната му ръка предпазваше стомаха му и беше пазеният в резерв съкрушителен чук.

Бел се надигна.

Корбът отстъпи назад.

Съливан атакува.

Стратегията им, разбра Бел, беше проста и щеше да е брутално ефективна. Докато Съливан атакуваше фронтално, Корбът щеше да стои отстрани и да го удря отзад всеки път, щом Бел залитнеше и излезе­ше извън обхвата му. Ако Бел издържеше достатъчно дълго, за да изтощи Съливан, Корбът щеше да заеме мястото му със свежи сили.

Двуцевният деринджър на Бел беше в шапката му, която висеше на закачалката в спалното му купе. Пистолетът му също беше на влака, забързан към Шайен. Беше облечен във вечерния си тоалет, в който се беше хранил и играл покер: смокинг, надиплена риза с диамантни копчета, копринена вратовръзка. Само краката му в излъскани черни ботуши вместо в бални лачени обувки, скрити под крачолите на панталоните, биха попречили на някой придирчив оберкелнер да го настани на най-хубавата маса в луксозен ресторант.

Съливан нанесе широк десен. Бел се сниши. Юм­рукът изсвистя над главата му и Съливан, загубил равновесие залитна покрай него. В същия момент Бел го порази два пъти, веднъж в коравия му като скала стомах, без абсолютно никакъв ефект, и след това отстрани в лицето, което го накара да изреве ядосано.

Корбът се изсмя силно.

— Интелигентен боец. Къде се научи да се бокси­раш, синко? Харвард ли?

— Йейл – отвърна Бел.

— Е, ето ти един за „Була Була”^* – Корбът финтира с десния си и нанесе силен ляв към ребрата на Бел. Въпреки че успя да се отдръпне, беше все едно да те връхлети локомотив. Детективът се срути долу с раз­късваща болка в хълбока си. Съливан притича, за да го изрита в главата. Бел се превъртя в паниката си и подкованият ботуш, нацелен в лицето му, отпра рамо­то на вечерното му сако.

[* „ВооlА ВооlА” – бойна песен на Йейлския университет. Б.пр.]

Моментът не беше подходящ за спазване правилата за джентълменско поведение „Маркиз Куинсбъри“. Сграбчи в шепата си тежко парче баласт, докато се превърташе, и се вдигна на крака.

— Споменах ли, че учих и в Чикаго? На Уест Сайд.

Хвърли камъка с всичка сила в лицето на Корбът. Корбът изрева от болка и се хвана за окото.

Бел беше очаквал да го зашемети, ако не и напълно да го извади от боя. Но Корбът се оказа много бърз. Беше се снишил достатъчно, за да избегне пълната сила на летящия камък. Пусна ръката си от окото, изтри кръвта по предницата на ризата си и я стисна отново в юмрук.

— Подписа си присъдата, колега. Има бърз и бавен начин да умреш. Току-що си спечели бавния.

Корбът закръжи, с единия юмрук високо, другия снишен, едното око потъмняло, другото – блеснало злобно. Нанесе няколко бързи удара – четири, пет, шест – за да прецени по реакциите на противника си точно колко е добър и къде е слабото му място. Из­веднъж налетя с двоен, ляв и десен, за да го размекне за по-тежък удар.