Unknown

Преди влакът да е спрял, Бел стъпи на „Пулман“-а точно пред вагон-ресторанта, издърпа се болезнено по стъпалата и влезе с небрежна походка. Струваше му известно усилие да стои и върви спокойно заради погледите на всички вътре. Помоли стюарда за място в средата, което му позволяваше да вижда всеки вли­защ и от двете страни.

Снощният бакшиш от хиляда долара в салона не беше останал незабелязан от влаковия екип. Настани­ха го моментално и му донесоха горещо кафе и димя­щи кифлички за закуска, и го посъветваха сърдечно да си поръча прясно уловена пъстърва от Уайомикг.

Бел наблюдаваше лицето на всеки посетител във ва­гон-ресторанта, за да прецени реакциите от появата му.

— Дълга нощ, а? – подхвърлиха свойски неколцина, забелязали вечерното му облекло.

Месарят от Чикаго му махна приятелски, както и добре облеченият търговски агент, с когото бе разме­нил няколко думи в умивалнята.

Съдия Конгдън влезе и се извини:

— Простете, че не сядам при вас, господин Бел. С изключение на компанията на някоя млада дама, обик­новено предпочитам да закусвам сам.

Кени Блум влезе във вагон-ресторанта с несигурна походка и явен махмурлук, замъглил очите му, и сед­на до него.

— Добро утро – Каза му Бел.

— Какво му е доброто, по дяволите… Какво е станало с лицето ти?

— Порязах се, докато се бръснех.

— Джордж! Джордж! Едно кафе тука, преди да е умрял човек.

Брус Пейн, петролният адвокат, забърза към маса­та им и задърдори какво е прочел в сутрешните вест­ници от Шайен. Кени Блум покри очите си. Джак Томас седна тежко на последния стол и рече!

— Добре са ви насинили.

— Порязах се докато се бръснех.

— Ето го и сенаторът! По дяволите, нямаме място за него. Джордж! Джордж! Бързо донеси стол за се­натор Кинкейд. Човек, който губи толкова пари като него, не бива да яде сам.

Бел се загледа към бавно приближаващия се Кин­кейд. Кимаше на познати, докато минаваше през вагон-ресторанта. Изведнъж се стегна стъписан. Добре облеченият търговски агент беше скочил на крака и подаваше ръка да се здрависат. Кинкейд го изгледа хладно и продължи към масата на Бел.

— Добро утро, господа. Удовлетворен ли сте, госпо­дин Бел?

— За какво да съм удовлетворен, сенаторе?

— За какво? За това, че спечелихте близо милион снощи. Сериозна част от който беше моя.

— Това значи съм правил снощи – отвърна разсея­но Бел, без да откъсва поглед от вратите. – Тъкмо се мъчех да си спомня. Знаех си, че нещо е задържало вниманието ми.

— Изглежда нещо ви е задържало вниманието право в лицето. Какво се е случило? Да не сте паднали от движещ се влак?

— Порязване при бръснене – отвърна Бел, без да от­късва поглед от вратите. Но въпреки, че се задържа над закуската си, докато се опразни и последната маса, не видя никой да издаде изненада от присъствието му.

Не беше особено изненадан, само леко разочарован. Шансът беше нищожен. Но дори да не беше уплашил Саботьора достатъчно, за да издаде самоличността си, отсега нататък щеше да се озърта малко притес­нено през рамо. Кой казваше, че детективите на Ван Дорн не можели да летят?

*** XX ***

Вонг Ли от Джърси сити, Ню Джърси, беше дре­бен мъж с изкривено лице и сляп с едното око. Преди двайсет години един хамалин ирландец, с яки мишци от носенето на тухли, беше съборил шапката му на тротоара и когато Вонг го попита защо го обижда, хамалинът и двамата му колеги го пребиха толкова лошо, че приятелите му не го познаха, когато дойдоха да го видят в болницата. Беше двайсет и осемгоди­шен при нападението и изпълнен с надежди. Усъвър­шенстваше английския си и работеше в една пералня, за да спести пари и да доведе жена си в Америка от селото им в Коулун.

Сега беше почти на петдесет. В един момент беше спестил достатъчно, за да си купи лична пералня от­татък река Хъдсън на остров Манхатън в Ню Йорк, с надеждата, че ще спечели по-бързо парите за идването на съпругата си. Добрият му английски привличаше клиенти, докато Паниката от 1893 г. не сложи внезапен край на тази мечта и пералнята „Чудесната ръка на Вонг Ли“ се оказа едно от десетките хиляди биз­нес начинания, банкрутирали през 90-те. Когато бла­гополучието най-сетне се върна, Вонг вече бе твър­де изтощен от дългите трудни години, за да започне нов личен бизнес. Макар да не беше изгубил надежда, вече пестеше пари, като спеше на пода на перачни­цата, в която работеше в Джърси сити. Повечето от тези пари отиваха за сертификат за пребиваване, ново изискване, включено в допълнения през 1902 г. „Антикитайски закон“.* Изглежда не бе успял да се защити от обвиненията в нападение, обясни адвокатът събрани през всички онези години, докато все още беше в болницата. Така че се налагаше да се плащат подкупи. Така поне обясняваше адвокатът.

[* Федерален закон, ограничаващ китайската имиграция в САЩ, приет в края на XIX в. и отменен през 1943 г. – Б.пр.]