Unknown

Детективът коленичи до Корбът. Очите му бяха зяпнали и широко отворени. От устата му капеше кръв. И да не умираше от вътрешни разкъсвания от удара в стомаха си, беше близо, тъй че и той нямаше да отговори тази нощ на въпросите му. Без Да губи повече време, Айзък Бел закрачи залитайки покрай коловоза към гара Роулинс и нахлу през вратата на диспечера.

Диспечерът зяпна мъжът с разкъсано вечерно облекло, с обляно в кръв лице.

— Какво е станало с вас, господине?

— Президентът на линията ме е упълномощил да наема специален влак – каза Бел.

— Да бе. А папата току-що ми даде пропуск за райските порти.

Бел измъкна писмото на Озгуд Хенеси от портфейла си и го тикна в лицето му.

— Искам най-бързия ви локомотив.

Диспечерът го прочете два пъти, стана и каза:

— Слушам, сър. Но имам само една машина и по график трябва да я прикача на експресния на запад, който е след двайсет минути.

— Обръщай я. Отиваме на изток.

— До къде?

— След „Овърленд Лимитид“.

— Изобщо няма да го догоните.

— Ако не го догоним, ще разговаряте с господин Хенеси. Сядай зад онзи телеграф и разчисти трасето.

Експресът „Овърленд Лимитид“ имаше петдесет минути преднина, но локомотивът на Бел имаше предимството да тегли само тежестта на въглищата и водата си, докато машината на експреса влачеше осем вагона „Пулман“, багажен вагон, вагон-ресторант и салон. Бакшишът от по сто долара на огняря и машиниста също не навредиха на скоростта му. Изкачиха се през нощта, като се натъкнаха на сняг в планините Медисън Боу, предвестник за зимата, която железопътните строители на Озгуд Хенеси се напряга да изпреварят, докато Саботьора сееше смърт и разрушение, за да ги спре.

Оставиха снега зад себе си, щом се спуснаха в долината Ларъми, профучаха през нея и градчето, като спряха само за вода и се заизкачваха отново. Най-сетне догониха „Овърленд Лимитид“ източно от Ларъми на гара Бъфорд, където издигащото се слънце огряваше розовия гранит на билото на Шермън хил. Експресът беше отбит на страничен коловоз за зареждане на вода, огнярят му се бореше с крана на високия дървен резервоар и дърпаше веригата, която караше водата да тече в локомотивния тендер.

— Имаме ли достатъчно вода, за да стигнем до Шайен, без да спираме? – попита Бел огняря.

— Мисля, че да, господин Бел.

— Подмини го! – каза Бел на машиниста. – Откарай ме направо до гара Шайен. Колкото може по-бързо.

От гара Бъфорд до Шайен пътят се спускаше в продължение на близо петдесет километра. Нищо не лежеше по трасето пред специалния влак, така че продължиха към Шайен със 145 км/ч.

*** XIX ***

Саботьора се беше събудил в мига, в който влакът бе спрял. Леко открехна сенника и видя, че слънцето е блеснало в розовия гранит на Шермън, откъдето железопътната компания вадеше баласт за линията. Щяха да са в Шайен за закуска. Затвори очи доволен, че може да поспи още час.

Покрай отбития експрес профуча локомотив. Саботьора отвори очи и позвъни на шафнера.

— Джордж – каза на Джонатан. – Защо сме спрели?

— Спряхме за вода, гусине.

— Защо ни задмина влак?

— Не знам, гусине.

— Ние сме Експресът.

— Да, гусине.

— Що за влак ще е по-бърз от този, по дяволите? – Шафнерът се сепна. Лицето на сенатор Кинкейд изведнъж се бе изкривило от гняв, очите му бяха пламнали, устата бе изкривена от омраза. Джонатан се уплаши. Сенаторът можеше да заповяда да го увол­нят на минутата. Щяха да го изхвърлят от влака на следващата гара. Или още тук, на върха на Скалисти­те планини.

— Никакъв влак не ни подминава, гусине. Беше само локомотив.

— Само локомотив?

— Да, гусине! Само той и тендера.

— Значи трябва да е специален.

— Трябва да е, гусине. Точно както казахте, гусине. На пълна скорост, гусине.

Саботьора се изтегна отново в леглото, скръсти ръце под главата си и се замисли трескаво.

— Ще желаете ли нещо друго, гусине? – попита Джонатан предпазливо.

— Кафе.

Наетият от Бел локомотив профуча през клани­ците на Шайен и спря на гара Юниън малко след де­вет часа сутринта. Затича право към хотел „Интероушън“, най-добрия от триетажните заведения, които успя да види от гарата. Хотелският детектив хвърли поглед на високия мъж в омачкани и разкъсани вечер­ни дрехи и прогизнала от кръв риза, който прекосява­ше фоайето, и се втурна да прегради пътя му.

— Не може да влизате тук в този вид.

— Бел. Агенция Ван Дорн. Заведи ме при шивача. И доведи галантерист, ваксаджия и бръснар.

— Насам, сър… Да ви доведа ли и лекар?

— Няма време.

Четирийсет минути по-късно „Овърленд Лимитид“ влезе на гара Юниън.

Айзък Бел чакаше на платформата на средата на влака. Изглеждаше много по-добре, отколкото се чувстваше. Цялото му тяло беше изтръпнало, а реб­рата го боляха с всяко вдишване. Но беше излъскан, обръснат и облечен толкова добре, колкото при игра­та на покер предната нощ, в чисто ново черно вечерно облекло, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и пояс, и в ботуши, които блестяха като огледала.

По подпухналите му устни пробяга усмивка. Няко­го на този влак го очакваше изненада. Въпросът беше дали Саботьора щеше да се стъписа толкова, че да се издаде?