Unknown

Бел се измъкна от двата. Но Съливан нападна от­страни и натресе коравия си юмрук по устата му, кое­то отново го събори в нокдаун.

Усети солен вкус в устата си. Вдигна се до седешком и тръсна глава. По лицето му над устните се сти­чаше кръв. Зъбите му блеснаха на светлината на ло­комотива.

— Усмихва се – каза Съливан на Корбът. – Смахнат ли е?

— Замаян е. Ударих го по-силно, отколкото мислех.

— Ей, колега, каква е шегата?

— Ела тука да го довършим.

— После какво?

— Оставяме го на линията. Ще изглежда, че го е убил влак.

Усмивката на Бел стана още по-широка.

“Разкървавен нос, най-после. Уоли и Марк, стари приятели, трябва да съм по-близо до залавянето на Саботьора, отколкото си мислех.“

Саботьора все пак се беше качил в Огдън. Беше се снишил, изчаквайки шанса си, докато Бел вечеря, игра карти и черпи за победата в салона. След това злодеят беше скочил в Роулинс, за да наеме тези два­ма типове да го убият.

— Ще му дам повод да се усмихва – каза Съливан.

— Имаш ли кибрит? — попита го Бел.

Съливан смъкна ръцете си и се вторачи в него.

— Какво?

— Кибрит. Запалка. Трябва ми повече светлина, да ви покажа тая картинка, дето е в джоба ми.

— Какво?

— Попита каква е шегата. Гоня един убиец. Същия убиец, който ви нае, вмирисани скунксове, да ме уби­ете. Ето я шегата: вие, вмирисани скунксове, ще ми кажете как изглежда той.

Съливан налетя на Бел с жесток десен прав към ли­цето му. Бел се задвижи бързо. Юмрукът изфуча над главата му като канара и той нанесе левия си долен в главата на противника си, докато залиташе напред от инерцията, след като не улучи детектива. Силата натресе Съливан в земята като набивач на пилони. Този път, когато Корбът му налетя странично, Бел беше подготвен. Посрещна го със същия ляв и разби носа му с рязък пукот.

Корбът изпъшка и се завъртя плавно, измъквайки се от опасно положение, което можеше да завърши с обикновено убийствено падане. Замахна високо с ле­вия си юмрук, за да предпази брадичката си от дясното кроше на Бел, а десния си задържа ниско, за да блокира левия удар към стомаха му. Подхвърли небрежно.

— Ето ти едно, което не са те научили в колежа – И нанесе двоен удар на детектива, с което едва не откъсна главата му.

Съливан замахна към Бел, докато профучаваше край него. Пълната сила на удара го порази точно над слепоочието и го просна на гръб. Болката промуши мозъка му като игла. Но фактът, че изобщо изпитва болка означаваше, че все още е жив и в пълно съзнание, както и че Съливан и Корбът се канят да го убият. Главата му кръжеше и се наложи да се избута с ръце, за да стане отново.

— Господа, давам ви последен шанс. Това ли е мъжът, който ви плати да ме убиете?

Мощното забиване на Съливан изби хартията ръката на Бел.

Той се изправи колкото можа, предвид разкъсва­щата болка в ребрата и успя да избегне последвалата комбинация от удари.

— Ще те поема после – подхвърли му Бел предиз­викателно. – Първо да покажа на партньора ти нещо, което научих в колежа. – След това насочи насмешка­та си към Корбът. – Ако беше толкова добър, колкото се мислиш, нямаше да се наемеш да пребиваш хора в забравено от Бога железопътно градче.

Подейства. Както приказките на маса можеха да издадат намеренията в игра на покер, така и говорене­то в бой предизвикваше безразсъдство. Корбът избу­та Съливан настрана.

— Разкарай се! Ще накарам тоя кучи син да плаче, преди да умре.

Връхлетя с ярост и ударите изригнаха като оръдеен залп

Бел знаеше, че е понесъл твърде много щети, за да разчита на бързина. Имаше само един последен шанс – да съсредоточи цялата си сила в последен убийствен удар. Твърде изтощен, за да избегне юмруците, понесе два влезе вътре при следващия и удари Корбът силно в челюстта, при което главата му се отплесна назад. След това вложи последната си троха сила в десния си юмрук и го натресе в тялото на Корбът. Дъхът изригна от гърдите му и мъжът се свлече все едно, че коленете му бяха станали на вода. Решен да се бие докрай, посегна да докопа гърлото на Бел докато падаше, но не успя.

Бел се извъртя към Съливан. Едва дишаше от умора, но лицето му се беше изопнало в мрачна решителност.

— Кои ви нае да ме убиете?

Съливан се смъкна на колене до Корбът, бръкна в джоба на палтото на падналия си партньор и измъкна сгъваем нож. Скочи отново на крака и връхлетя към него.

Детективът знаеше, че плещестият бияч беше по-силен от него. Полумъртъв от боя, щеше да е твърде рисковано да се опита да избие ножа. Измъкна своя от ботуша си и го метна със замах, задържайки показалеца си по гладката дръжка, за да не се превърти. Острието блесна като език на гущер и изсвистя право към гърлото на Съливан. Биячът рухна и от ръцете му, мъчещи се да запушат раната, плисна кръв. Нямаше да отговори на въпросите му.