Unknown

После, миналия февруари, докато зимата все още беше в разгара си, един непознат го намери, докато беше сам в пералнята на работодателя си. Беше бял американец, толкова плътно загърнат срещу мразовития речен вятър, че само очите му се показваха над яката на палтото с пелерина и под периферията на ме­ката филцова шапка.

— Вонг Ли – каза непознатият. – Общият ни прия­тел, Питър Боа, ви праща поздрави.

Вонг Ли не беше виждал Питър Боа от двайсет и пет години, откакто двамата работеха като взриватели и пробиваха с динамит подкопи в планините за же­лезопътна линия „Сентрал Пасифик“. Млади, дръзки и изпълнени с надежди, че ще се върнат в селата си богати, двамата се бяха катерили по скалните стръм­нини да поставят заряди и се надпреварваха кой ще пробие повече тунели за влаковете.

Вонг отвърна, че се радва да чуе, че Боа е жив и здрав. Последния път, когато го беше видял в Сиера Невада, Питър беше загубил ръка заради преждевре­менна експлозия. Гангрената бе пропълзяла нагоре и беше твърде болен, за да избяга от Калифорния за­ради тълпите, които нападаха китайските имигранти.

— Питър Боа ми каза да те потърся в Джърси сити. Каза, че ти би могъл да ми помогнеш, тъй като той не е в състояние.

— Съдейки по дрехите ви разбирам, че сте твърде богат, за да ви трябва помощта на беден човек – отбеляза Вонг.

— Богат, несъмнено. – Непознатият плъзна пачка банкноти по дървения тезгях. – Аванс, докато се върна – И добави: – Достатъчно богат съм, за да платя, което ви трябва.

— На вас какво ви трябва? – контрира Вонг.

— Питър Боа ми каза, че сте имали особена дарба във взривяването. Каза, че сте използвали една пръч­ка динамит там, където на повечето мъже им трябва­ли пет. Наричали ви Вонг Дракона. Когато сте възра­зили, че само императорите можели да бъдат дракони, ви провъзгласили за „Императора на динамита“.

Вонг беше поласкан, но знаеше, че е истина. Беше се оказало, че притежава интуитивно разбиране за динамита още когато никой не знаеше толкова мно­го за новия експлозив. Все още имаше дарбата. Беше в течение на всички съвременни нововъведения във взривното дело, включително начина, по който елек­тричеството правеше експлозивите по-безопасни и по-мощни, с нищожната надежда, че един ден карие­рите и строителните предприемачи отново ще благо­волят да наемат китайци както преди.

Вонг веднага вложи парите, като изкупи половина­та дял от бизнеса на шефа си. Но след месец, миналия март, Уолстрийт отново беше пометена от финансова паника. В Джърси фабриките започнаха да затварят вратите си, както и в цялата страна. Влаковете има­ха по-малко товар за превозване, така че платформите трябваше да пренасят по-малко контейнери на ферибо­тите през реката. Работата на кейовете стана оскъдна и все по-малко хора можеха да си позволят да дават дрехите си за пране. През цялата пролет и после през лятото паниката се задълбочи. Към есента Вонг хранеше малко надежда, че изобщо ще види жена си отново.

Вече беше ноември. Студът беше жесток, надвисваше поредната зима.

А непознатият се върна в Джърси сити, загърнал се срещу вятъра на Хъдсън.

Напомни на Вонг, че с приемането на аванса е дал обещание да изпълни поръчка.

Вонг на свой ред му напомни, че беше обещал да плати каквото му трябва.

— Пет хиляди долара, когато работата се свърши. Това устройва ли те?

— Много добре, сър. – След това, почувствал се необичайно дързък, понеже непознатият явно имаше нужда от него, Вонг попита: – Анархист ли сте?

— Защо питаш? – запита хладно непознатият.

— Анархистите обичат динамит – отвърна Вонг.

— Стачниците също – отвърна непознатият търпе­ливо, доказвайки, че наистина имаше нужда от Вонг Ли и от никого друг. – Знаеш ли израза „артилерията на пролетариата“?

— Но вие не носите работнически дрехи.

Саботьора огледа продължително обезобразеното лице на китаеца, сякаш държеше да запомни всеки белег.

Въпреки че ги отделяше тезгяхът на перачницата, на Вонг изведнъж му се стори, че са твърде близо.

— Все ми е едно – опита се да обясни и добави нервно: – Просто от любопитство.

— Попиташ ли ме още веднъж, ще ти махна и друго­то око — обеща непознатият.

Вонг Ли отстъпи назад. Непознатият зададе въпрос, като следеше внимателно разбитото лице на китаеца, сякаш подлагаше на изпитание вещината му.

— Какво ще ти трябва, за да направиш възможно най-мощния взрив от двайсет и пет тона?

— Двайсет тона динамит? Двайсет тона е много динамит.

— Цял товарен вагон. Какво ще ти трябва за най-го­лямата възможна експлозия?

Вонг му каза какво точно щеше да му трябва и не­познатият заяви:

— Ще го имаш.

На ферибота към остров Манхатън Чарлз Кинкейд стоеше на откритата палуба, все още загърнат плътно заради студения вятър, разпръснал въглищния дим, който висеше обикновено над залива. Неволно се усмихна.

Стачник или анархист?