Unknown

Съдия Джеймс Конгдън беше един от най-богатите мъже в Америка. Ако Бел вдигнеше, нищо нямаше да го спре да вдигне в отговор и да го помете.

*** XVII ***

— Господин Пейн? – попита Айзък Бел. – Колко пари има на пода?

— Ами, да видим… Подът в момента е двеста трий­сет и седем хиляди и шестстотин долара.

Бел го пресметна на ум в работници металурзи. Четиристотин души заедно щяха да спечелят този под за година. Десет души, ако извадеха достатъчно късмет, за да преживеят дълъг работен живот без злополуки и безработица, можеха заедно да спечелят тази сума от момчешката си възраст до старост.

Конгдън попита невинно:

— Господин Пейн, какъв ще е подът, ако господин Бел продължи да вярва, че тегленето му на две карти достатъчно е подсилило ръката му, за да плати?

— Хм, подът би включвал четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Близо половин милион долара – каза съдията. – Това вече става сериозна сума.

Бел реши, че Конгдън говори твърде много. Коравият стар стоманен барон всъщност звучеше изнерве­но. Като човек, който държи кент, което, в логиката на игра „серви” представляваше дъното на бъчвата.

— Мога ли да предположа, сър, че ще приемете чека ми на Американската щатска банка в Бостън?

— Разбира се, синко. Всички тук сме джентълмени.

— Плащам, и вдигам четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Не плащам – заяви Конгдън и хвърли картите _с на масата.      ¹¹

Кинкейд се усмихна, явно облекчен, че Конгдън е излязъл от играта.

— Колко карти изтеглихте, господин Бел?

— Две.

Кинкейд се взря продължително в картите, свити в ръката на Бел. Когато Бел вдигна очи, остави ума си да се разсее, с което бе по-лесно да изглежда безразличен дали Кинкейд ще плати или пасува.

Вагонът „Пулман“ се полюшваше заради увелича­ването на скоростта. Приглушаващият ефект от килима и мебелировката в луксозното купе маскираше факта, че бяха ускорили до близо 130 км/ч по низи­ните на басейна Грейт Дивайд на Уайоминг. Бел познаваше добре тази суха, обрулена от ветровете земя, след като бе прекарал тук месеци на конски гръб в преследване на Дивата банда.

Пръстите на Кинкейд се изпънаха към джоба на елечето, където държеше визитните си картички. Имаше големи длани, забеляза Бел. И силни китки.

— Това са много пари – каза сенаторът.

— Много, за обществен слуга – съгласи се Конгдън. Раздразнен от това, че бе принуден да излезе от игра­та, добави още едно неприятно позоваване на акциите на сенатора в железопътния бизнес: – Дори за такъв със странични „интереси“.

Пейн повтори оценката на Конгдън.

— Близо половин милион долара.

— Сериозни пари в това време на паника, със срива­щия се пазар – добави Конгдън.

— Господин Бел – попита Кинкейд, – какво все пак прави един детектив, увиснал на стъпалата на влака, когато престъпник започне да го удря по пръстите?

— Зависи – отвърна Бел.

— От какво?

— Дали е трениран да лети.

Кени Блум се изсмя.

Погледът на Кинкейд не се откъсна от лицето на Бел.

— Вие трениран ли сте да летите?

— Още не.

— Тогава какво правите?

— Отвръщам на ударите – отвърна Бел.

— Вярвам ви – каза Кинкейд. – Аз съм пас.

Все така безизразен. Бел остави картите си на масата с лице надолу и прибра деветстотин и петдесет хиляди и четиристотин долара в злато, бележки и чекове, включително и своите. Кинкейд посегна към картите му. Бел сложи твърдо ръката си върху тях.

— Любопитен съм какво има отдолу – каза сенаторът.

— Аз също – рече Конгдън. – Не може да сте блъфирал срещу две ръце серви.

— Хрумна ми, че двете ръце сервиз бяха блъф, съдия.

— Двете? Не мисля.

— Аз определено не блъфирах – каза Кинкейд. — Имах си много хубав флош купи.

Обърна картите си и ги разреди с лице нагоре, за да ги видят всички.

— Боже всемогъщи, сенаторе! – възкликна Пейн.

— Осем, девет, десет, вале и поп. Почти пълен кент флош. Трябваше да вдигнете с това, по дяволите.

— Почти е ключовата дума – рече Блум. – И напомняне, че кент флош са по-редки от кокоши зъби.

— Много бих искал да видя вашите карти, господин Бел – каза Кинкейд.

— Не платихте, за да ги видите – отвърна Бел.

— Аз ще платя – заяви Конгдън.

— Моля сър?

— Ще е достатъчно ли, ако платя сто хиляди долара, за да докажа, че имахте висока тройка и след това изтеглихте чифт, за да направите фул? Който щеше да бие флоша на сенатора и моя скромен кент.

— Няма бас – отвърна Бел. – Един мой стар приятел често казваше, че един блъф трябва да ги държи в напрежение.

— Точно както мислех – каза Конгдън. – Няма да приемете баса, защото съм прав. Имахте късмет и изтеглихте още един чифт.

— Ако така ви харесва да вярвате, съдия, и двамата ще се приберем у дома щастливи.

— По дяволите! – каза стоманеният магнат. – Ще го направя двеста хиляди. Просто ми покажете ръката си.

Бел обърна картите си.

— Същият приятел казваше да ги показваш от време на време, за да ги объркаш. Бяхте прав за тройката.

Стоманеният магнат зяпна.

— Проклет да съм. Три самотни дами. Все пак блъфирахте. Имахте само тройка. Щях да ви бия с моята кент. Макар че твоят флош щеше да ме бие, Чарли. Ако господин Бел не беше преметнал и двама ни. Чарлз Кинкейд избухна: