Unknown

— Нямах предвид лошото управление, Чарли. Ако можете да говорите като близък приятел на Озгуд Хенеси, вместо като инженер, сър, как вървят нещата с отсечката Каскейд на Хенеси, където изглежда са съсредоточени злополуките?

Кинкейд поднесе безстрастно слово, подходящо по-скоро за обща сесия на Конгреса, отколкото на игра на покер с високи залози.

— Уверявам ви, уважаеми господа, че клюката за безразсъдната експанзия на линията Каскейд е празно дърдорене. Великата ни държава бе изградена от храбри мъже като президента на „Южен Пасифик“ Озгуд Хе­неси, който пое огромни рискове пред лицето на нещас­тията и продължи напред, дори когато по-хладни глави го увещаваха да забави темпото. Нещо повече – дори когато бе застрашен от банкрут и финансов провал.

Бел забеляза, че Джак Томас, банкерът, не изглеждаше много убеден. Кинкейд тази нощ определено не допринасяше за репутацията на Хенеси.

— Колко карти ще желаете, съдия Конгдън? – запита той отново.      Отговорът на Конгдън бе по-притеснителен от внезапното разтърсване на „Овърленд Лимитид“.

— Не търся карти, благодаря. Нямам нужда. Оставам серви.

Другите играчи зяпнаха. Брус Пейн, петролният адвокат, изказа на глас това, мислеха всички.

— Оставането серви в ръка на пет карти е като препускане галоп през град в челото на мародерстваща конница.

Ръката беше във втория си кръг. Айзък Бел вече бе раздал на всеки играч по пет карти с лицето надолу. Конгдън, „под обстрела“, непосредствено вляво от Бел в позиция, която обикновено пасува, беше открил първия кръг в залагането. Всички играещи в луксозната дневна, освен Пейн, бяха платили първия залог на стоманения барон. Чарлз Кинкейд, седящ непо­средствено вдясно от Бел, безразсъдно беше вдигнал мизата, принуждавайки играчите, които бяха остана­ли в играта, да хвърлят още монети на пода. Златни­те монети бяха издрънчали приглушено върху плъстената покривка на масата, след като всички играчи, включително Бел, бяха платили вдигането, най-вече защото Кинкейд играеше със забележителна липса на здравомислие.

След като първият кръг бе завършен, играчите има­ха правото да изхвърлят една, две или три карти и да изтеглят съответния брой, за да подобрят ръцете си. Заявлението на съдия Конгдън, че вече има всички нужни карти, благодари, и ще остане серви, не зарад­ва никого. Заявявайки, че няма нужда от подобрение беше намекнал, че вече държи печеливша комбинация – ръка, която включва и петте му карти и може да бие толкова силни ръце като два чифта или тройка. Това означаваше, че държи поне кент (пет последо­вателни карти), или биещия кент флош (пет карти от един цвят), или дори фул (тройка плюс двойка), силна комбинация, биеща кент или флош.

— Ако господин Бел благоволи, би могъл да раздаде на другите господа картите, които искат – каза злора­до Конгдън, който изведнъж бе изгубил интерес към темите за трудовите спорове и влаковите аварии. – Горя от нетърпение да открия следващия кръг зала­гания.

— Карти, Кени? – попита Бел и Блум, който далеч не беше толкова богат във въгледобивния бизнес, колко­то Конгдън в стоманодобивния, поиска три карти, не особено обнадежден.

Джак Томас взе две карти, намеквайки, че би могъл вече да държи тройка. Но Бел реши, че по-вероятно вече държеше средно добър чифт и ас, с отчаяната надежда да изтегли още две аса. Ако вече имаше трой­ка, щеше да е вдигнал на първия кръг.

Следващият джентълмен, Дъглас Мозер, аристо­кратичният собственик на текстилна фабрика „Ню Инглънд“, обяви, че тегли една карта, което можеше да означава два чифта, но също толкова вероятно – да се надява да състави кент или флош. Бел вече бе видял достатъчно от играта му, за да го прецени като твърде богат да внимава да играе, за да спечели. Така остава­ше сенатор Кинкейд, непосредствено вдясно от него.

— Аз също ще остана серви – обяви Кинкейд.

Веждите на съдия Конгдън, корави като нишки от телено въже, се вдигнаха два пръста нагоре. А няколко от мъжете възкликнаха гласно. Две ръце серви на покер с теглене на карти беше нещо нечувано.

Бел беше също толкова изненадан като останалите Вече бе установил, че сенатор Кинкейд мамеше, когато можеше, като ловко раздаваше от долната част на колодата. Но Кинкейд не беше раздавал тази ръка, а Бел. Колкото и необичайно да беше сервито, щом Кинкейд имаше такова, то се дължеше на истински късмет, а не на двойно раздаване.

— Последния път, когато видях две ръце серви, за­върши с пистолетна стрелба – каза Джак Томас.

— За щастие никой на тази маса не е въоръжен – рече Мозер.

Което не беше истина, както бе забелязал Бел. Лъ­жещият в раздаването сенатор имаше деринджър, из­пънал надолу плата на страничния му джоб. Разумна предохранителна мярка за публични личности след атентата срещу Маккинли, предполагаше детективът.

— Дилърът взима две – обяви Бел, извади две карти, даде си други две вместо тях и остави тестето на ма­сата. – Откриващият залага. Мисля, че това сте вие, съдия Конгдън.

Старият Джеймс Конгдън се усмихна към сенатор Кинкейд покрай Бел, показвайки по-жълти зъби и от горски вълк.

— Ще заложа пода.