Unknown

— Всъщност, разумният пътник се сприятелява с кондуктора си – каза Бел, като смекчи изражение­то си, за да спечели доверието на мъжа. – Разумният кондуктор се старае да направи всеки на влака щастлив. А най-вече пътниците, които най-много заслужават щастие. Трябва ли да ви напомня, господин Кукс, че имате заповеди пряко от президента на линията, според които детективите на Ван Дорн са първите ви приятели?

— Не, сър.

— Ясно ли е?

— Да, сър, господин Бел. Съжалявам, ако съм ви причинил някоя неприятност.

— Не се притеснявай. – Бел се усмихна. — Не е като да си издал поверителна тайна на влаков обирджия.

— Много щедро от ваша страна, сър, благодаря ви… Мога ли да уведомя сенатор Кинкейд, че ще се вклю­чите в играта му?

— Кой друг ще залага?

— Ами, съдия Конгдън, разбира се, и полковник Блум.

— Кенет Блум?

— Да, сър, въглищният магнат.

— Последния път, когато видях Кени Блум, беше зад слоновете с лопата.

— Моля за извинение, сър. Не разбирам.

— Бяхме заедно в цирка, за кратко. Като момчета. Докато бащите ни не ни хванаха. Кой още?

— Господин Томас, банкера, и господин Пейн, адво­ката, а също и господин Мозер от Провидънс. Синът му е с господин Кинкейд в Сената.

По-сервилни защитници на корпорациите от тези двамата човек трудно можеше да си представи, помис­ли си Бел, но каза само:

— Кажи на сенатора, че за мен ще бъде висока чест да се включа в играта.

Кондуктор Кукс посегна да отвори вратата.

— Трябва да ви предупредя, господин Бел…

— Че залозите са високи ли?

— Това също. Но щом един агент на Ван Дорн е пър­вият ми приятел, длъжен съм да предупредя, че един от господата, които ще играят тази нощ, е известен с това, че сам си осигурява късмета.

Айзък Бел оголи зъби в усмивка.

— Не ми казвай кой мами. Ще е по-интересно сам да го открия.

* * *

Съдия Джеймс Конгдън, домакинът на вечерната игра на покер с теглене на карти, беше строен старец с груби черти на лицето, с аристократична осанка и твърдо непреклонно поведение като пречистения ме­тал, върху който бе натрупал богатството си.

— Десетчасовият работен ден – прогърмя гласът му като въглищен улей, – ще унищожи стоманодобивната индустрия.

Плутократите, събрани около игралната маса с покривка от зелено кече, закимаха тежко, а сенатор Чарлз Кинкейд важно отсече:

— Правилно! Точно така!

Сенаторът беше отворил темата със сервилното обещание да гласува за по-строги закони във Вашинг­тон, които да улеснят съдебната власт да налага рестрикции срещу стачници.

Ако някой на „Овърленд Лимитид, бълващ забър­зан пара през Уайоминг през нощта, се съмняваше в сериозността на конфликта между профсъюзи и фа­бриканти, Кен Блум, наследил половината антрацитни въглища в Пенсилвания, разби съмненията му.

— За правата и интересите на трудещите се ще се грижат не агитатори, а християни, на които Бог в безкрайната си мъдрост е поверил контрола над имуществените интереси на страната.

— Колко карти, съдия? – запита Айзък Бел, чийто ред беше да раздава. Бяха в разгара на поредната ръка и отговорност на раздаващия бе да я движи. Нещо, което невинаги беше лесно, тъй като въпреки огром­ните залози играта беше приятелска. Повечето мъже тук се познаваха и често играеха заедно. Приказките на масата варираха от клюки до добродушни закачки, понякога предназначени да разкрият намерението на съперник и силата или слабостта на ръката му.

Както Бел вече бе забелязал, сенатор Кинкейд изглеж­да се държеше под юзди от съдия Конгдън, който поняко­га го наричаше „Чарли“, въпреки че сенаторът бе от типа особи, които щяха да настояват да ги наричат Чарлз, ако не и „сенатор“ или да се обръщат към тях със „сър“.

— Карти? – попита отново Бел.

Изведнъж железопътният вагон се разтърси силно. Колелата изтрополиха над твърд участък на коло­воза. Вагонът залитна. Бренди и уиски плиснаха от чашите върху зеленото кече. Всички в луксозния са­лон затихнаха, спомнили си, че заедно с кристала, ма­сата за карти, месинговите лампи, завинтени за сте­ните, картите и златните монети, се носеха в нощта с над 110 км/ч.

- Още ли сме на траверсите? – запита някой. Въ­просът бе посрещнат със смях от всички, освен от хладния съдия Конгдън, който сграбчи чашата си, преди да е плиснала още и подхвърли, докато вагонът се разтърсваше още по-силно:

— Това ми напомня, сенатор Кинкейд, да ви питам какво е мнението ви за пороя от злополуки, дето тор­мози железопътна линия „Южен Пасифик“.

Кинкейд, който явно бе прекалил е пиенето на ве­черя, отвърна гръмко:

— Като инженер мога да кажа, че слуховете за ло­шото управление на „Южен Пасифик“ са скандални лъжи. Железопътният бизнес е опасен. Винаги е бил такъв и винаги ще бъде.

Тресенето спря толкова внезапно, колкото бе започнало и возенето отново стана гладко. Влакът забърза напред, стабилен на релсите си. Пътниците въздъхнаха с облекчение при мисълта, че сутрешните вестници нямаше да изброяват имената им сред заги­налите в железопътна авария.

— Колко карти, съдия?

Но съдия Конгдън не беше приключил с говоренето.