Unknown

Намери мъжката тоалетна и се заключи в една каби­на. Бързайки да догони времето, смъкна комбинезона, който скриваше елегантни пътни дрехи и извади скъпа кожена чанта „Гладстън“ с месингови закопчалки от торбата си за инструменти. Извади от чантата лъска­ви черни ботуши с връзки, сиво бомбе „Хомбърг“ от предпазната му кутия за шапки, и деринджър, а груби­те ботуши със сгъваемата сабя прибра в „Гладстън“-а. Стегна ботушите и пусна деринджъра в джоба на сакото си. Смъкна брадата си, която също прибра в чантата и изтърка следите от лепило по кожата си. След това натика комбинезона в торбата и я пъхна зад тоалетната. В комбинезона или в торбата нямаше нищо, по което биха могли да го проследят. Провери времето на железопътния си джобен часовник и изча­ка точно две минути, търкайки ботушите си в опакото на крачолите на панталона, за да ги лъсне, след което прекара костен гребен през косата си.

Най-сетне излезе от кабината. Огледа се грижливо в огледалото над умивалника. Отлюспи петно засъхнало лепило от брадичката си и постави сивия хомбърг на главата си.

Усмихнат, излезе спокойно от мъжката тоалетна и тръгна през оживеното фоайе, което изведнъж загъмжа от железопътна полиция. Оставаха само няколко секунди, затова бързо се шмугна покрай гаровите слу­жители, които вече затваряха вратите към опушените перони. Локомотив изпищя двойния сигнал „напред“ и „Овърленд Лимитид“, луксозен експрес, съставен от осем първокласни „Пулман“, вагон-ресторант и вагон за отдих, се затъркаля бавно на изток за Шайен, Омаха и Чикаго.

Саботьора закрачи покрай последния вагон, където бе салонът за отдих. Изравни се със скоростта му, озъртайки се във всички посоки.

Далече напред, точно зад багажния вагон, видя мъж, облегнат на стъпалата на първия „Пулман”. Държеше се за ръчката така, че да може да се люшне навън и да види добре всеки, който се качи на „Лимитид“ в последната минута. Беше на около двеста метра от Саботьора, тъкмо когато посягаше за ръчката, за да скочи на движещия се влак, но острият силует на ло­вец не можеше да се сбърка.

Челото на влака излезе от сянката, хвърляна от гаровата сграда и той видя, че наблюдаващият перона мъж имаше светла коса, която блестеше като злато на светлината на залязващото слънце. Което означа­ваше, както бе подозирал, че въпросният ловец бе са­мият детектив Айзък Бел.

Без колебание стисна здраво дръжката и стъпи на последната платформа на влака. От този отворен вестибюл влезе в салона за отдих. Затвори вратата зад себе си, за да спре пушека и шума, и се наслади за миг на тишината и покоя на първокласния трансконтинентален експрес, украсен с тежки корнизи, лъска­ви дървени панели, огледала и дебел килим на пода. Стюарди разнасяха напитки на сребърни подноси на пътниците, отпуснати в удобните си кресла. Тези, които вдигнаха глави от вестниците си и прекъсна­ха приглушените си разговори, поздравиха добре об­лечения закъснял пътник със свойски кимвания като събратя от клуба.

Кондукторът помрачи настроението. С кремъчно твърд поглед, стегната уста и в безукорна униформа от лъскавата козирка, та чак до обувките, човекът беше властен, отривист и подозрителен като всички кондуктори по света.

— Билетите, господа! Билетите от Огдън.

Саботьора размаха под носа му железопътния си пропуск.

Очите на кондуктора се разшириха, като прочете името на пропуска и поздрави новия си пътник с голя­ма почтителност.

— Добре дошли на борда, сър.

ПРИВИЛЕГИРОВАНОТО

МАЛЦИНСТВО

*** XV ***

14 октомври, 19о7 г.

На изток в експрес „Овърленд“

— Заведете ме в купето ми веднага!

Айзък Бел щеше да затича към края на влака, за да види кой се беше качил в последната минута, а Саботьора възнамеряваше да се изправи срещу детектива в избран от самия него момент.

Кондукторът, сервилен като дворцов лакей, об­служващ принц в хермелинов халат, го поведе по лук­созния коридор с широки прозорци до просторно купе в средата на вагон, където возенето беше най-плавно.

— Влез! Затвори вратата!

Частният апартамент, резервиран за специалните гости на компанията, беше пищно обзаведен с ръчно резбована дървена мебел и релефен кожен таван. Включваше дневна, спален отсек и собствена баня е мраморна вана и бански принадлежности от чисто сребро. Саботьора хвърли чантата си „Гладстън“ на леглото.

— Червените килими опънати ли са, или седят при­брани? – запита. Имаше предвид дали на влака има и други важни особи. Зададе въпроса с поверителна усмивка и пъхна златна монета в ръката на кондуктора.

Никой гост на железопътна компания „Южен Пасифик“ не беше длъжен да дава бакшиш, за да си осигури грижливо отношение и сервилно обслужване. Но кондукторът на един трансконтинентален влак, както и икономът на някой атлантически лайнер, може да бъде полезен съюзник и източник на вътрешна информация за влиятелните пасажери, пътуващи през страната. Съчетанието между престорена сърдечност и хладния кеш беше вложение, което в голяма степен щеше да се отплати. Така и стана, след като кондукторът отговори с охота: