Unknown

— Господин Джак Томас, президент на Първа национална банка. Качи се в Оукланд с господин Брус Пейн, сър.

— Петролният адвокат?

— Да, сър. Господин Пейн и господин Томас са мно­го близки, както можете да си представите.

— Парите и петролният закон създават близки прия­телства. – Саботьора се усмихна, окуражавайки кондуктора да продължи.

— Съдия Конгдън и полковник Блум, джентълмена във въглищния бизнес, се возят с нас от Сакраменто.

Саботьора кимна. Съдия Джеймс Конгдън се беше съюзил с Дж. П. Морган, за да изкупят стоманения тръст на Андрю Карнеги. Кенет Блум притежаваше въглищата в партньорство с „Железопътна линия Пенсилвания“.

— И господин Мозер от Провидънс, фабрикантът, чийто син заседава в сената, сър.

— Важна клечка. Интересите на баща му в текстила са в добри ръце.

Кондукторът засия, щастлив от близостта на таки­ва знаменити плутократи.

— Убеден съм, че ще се поласкаят, ако се присъеди­ните към тях за вечеря.

— Ще видя как ще се чувствам – отвърна той небрежно и добави с едва доловимо намигване: – Да се чува нещо за малка игра на карти?

— Да, сър. Покер след вечеря в апартамента на съдия Конгдън.

— А кой друг е на влака?

Кондукторът изреди няколко имена на едри търгов­ци на добитък, западни минни магнати и обичайното допълнение представители на компанията. След това сниши глас и сподели:

— Има един детектив на Ван Дори, който се качи в Огдън малко преди вас, сър.

— Детектив ли? Звучи интригуващо. Засече ли име­то му?

— Айзък Бел.

— Бел… Хм. Не вярвам да души „под прикритие“ след като ти е казал името си.

— Познах го. Често пътува.

— По работа ли е тръгнал?

— За това не знам. Но се вози с пропуск, подписан лично от президента Хенеси. И получихме заповеди да осигуряваме на агентите на Ван Дорн всичко, кое­то поискат.

Усмивката на Саботьора се стегна и очите му се изпълниха с леден блясък.

— Какво ви поиска Айзък Бел?

— Нищо засега, сър. Предполагам, че разследва всички онези саботажи на „Южен Пасифик“.

— Сигурно можем да оскъпим нещата за господин Бел в приятелската ни игра на карти. – Кондукторът изглеждаше изненадан.

— Дали на един детектив ще му стиска да се включи в джентълменската ви игра?

— Подозирам, че господин Бел може да си го позволи – отвърна Саботьора. – Стига да е същият Айзък Бел, за когото съм чувал слухове, че е богат мъж. Никога не съм играл на покер с детектив. Би могло да се окаже интересно. Защо не го запиташ дали би желал да се включи?

Не беше въпрос, а заповед. Кондукторът обеща да покани детектива да се включи в играта на покер с високи залози след вечерята в апартамента на съдия Конгдън.

Стилът, по който човек играеше покер, разкривате всичко, което трябваше да се знае за него. Саботьора щеше да използва възможността, за да вземе мярка на Бел и да реши как да го убие.

Купето на Айзък Бел се намираше във вагон „Пулман“ с мъжка тоалетна в предния край с вградени ог­ледала, никелирани прибори и масивни мраморни уми­валници. Имаше място за две кресла. Палма в саксия се полюшваше в ритъм с влака, забързан покрай река Уебър и теглен от мощния си локомотив по еднопроцентовия наклон на трасето към веригата на Уасач.

Бел се обръсна там, преди да се облече за вече­рята. Макар да можеше да си позволи лукса на скъп апартамент със собствено сервизно помещение, пред­почиташе общите бани по време на път. Там, както и в стаите за преобличане в гимнастическите салони и частните клубове, нещо в съчетанието на мрамор, плочи, течаща вода и удобни столове в отсъствието на жени правеше мъжете склонни да се хвалят. Самох­валковците говореха откровено с непознати и винаги можеше да се засече полезна информация от подслу­шани разговори. И наистина, докато хлъзгаше правия си стоманен бръснач „Вуц“ по лицето си, един добре закръглен жизнерадостен притежател на кланица от Чикаго извади пурата си, за да подхвърли:

— Шафнерът ми каза, че сенатор Чарлз Кинкейд се е качил на влака в Огдън.

— „Инженерът герой“ ли? – отвърна добре облечен търговски агент, удобно изтегнат в другото кожено кресло. – Бих искал да се здрависам с него.

— Трябва само да го хванеш натясно във вагон-ресторанта.

— Никога не знаеш с тия сенатори – рече търгове­цът. – Конгресмени и губернатори ще стиснат всяка ръка, в която все още тече кръв, но сенаторите на САЩ са надута пасмина понякога.

— Така става, когато си назначен, а не избран.

— Това ли беше високият тип, който скочи на влака в последната секунда? – попита Бел от огледалото за бръснене.

Чикагският разфасовчик на месо отвърна, че четял вестника, когато влакът тръгнал и не бил забелязал.

Търговецът обаче го беше видял.

— Скочи бързо като хобо!

[* ново – странстващ работник в САЩ от началото на XX в. – Б.пр.]

— Доста добре облечен хобо – подхвърли Бел, а месарят и търговецът се засмяха.

— Това беше добро – изкиска се касапинът. – Добре облечен хобо. В кой бранш си, синко?

— Застраховане – отвърна Бел. Улови погледа на търговския агент в огледалото. – Онзи, дето скочи в последната минута сенатор Кинкейд ли беше?