Unknown

От Рино Бел хвана нощен експрес до Огдън и ве­черя, докато влакът пухтеше нагоре през планината Тринити. Щом спря в Лъвлок, се възползва да прати телеграми и получи няколко отговора, когато спря в Имлей, а накрая заспа в удобния „Пулман“, докато прекосяваше Невада. Телеграмите, които го чакаха в Монтело, малко преди да прекосят границата на Юта не му съобщаваха нищо ново.

Наближавайки Огдън по обед, влакът забърза през Грейт Солт Лейк по дългите траверси от секвоя на отсечката Люсин. Озгуд Хенеси беше похарчил осем милиона долара и километри изсечена гора в Орегон, за да построи новата равна отсечка между Люсин и Огдън. Съкращаваше пътя Сакраменто – Огдън с два часа, за отчаяние на Комодоре Вандербилт и Дж. П Морган, съперниците му от южното и северното тра­сета. Когато наближи града със събиращите се желе­зопътни линии, а заснежените върхове на планините Уасач източно от Огдън вече се виждаха, влакът за­бави и спря.

Кондукторът обясни, че линията е блокирана на де­сетина километра пред тях.

Взрив беше дерайлирал пътуващия на запад влак „Сакраменто Лимитид“.

Бел скочи долу и затича към локомотива. Маши­нистът и огнярят бяха слезли, стояха на баласта и си навиваха цигари. Детективът им показа идентифика­ционната си карта на Ван Дори и нареди:

— Откарайте ме колкото може по-близо до остан­ките.

— Съжалявам, господин детектив. Получавам запо­веди само от диспечера.

Деринджърът на Бел се появи в ръката му мигно­вено. Две тъмни цеви зейнаха пред лицето на маши­ниста.

— Това е въпрос на живот и смърт, започвайки с вашия – сериозно обяви той. Посочи скарата пред локомотива. – Приближете този влак до развалините, не спирайте, докато не ударите в тях!

— Няма да застреляш хладнокръвно човек – каза огнярят.

— Може и да го направи, по дяволите – измърмори машинистът, местейки нервно поглед от деринджъра към лицето на Айзък Бел. – Марш горе и греби въг­лища.

Локомотивът, голям 4-6-2, забълва пара десет ки­лометра напред, преди един железничар с червен флаг да ги спре там, където релсите изчезваха в голяма дупка. Зад дупката на земята лежаха на една страна шест „Пулман“-а, товарен вагон и тендер. Бел слезе от локомотива и закрачи към развалините.

— Колко са пострадалите? – попита служителя, кого­то му посочиха като старши на местопроизшествието.

— Трийсет и пет. Четирима от тях – сериозно.

— Мъртви?

— Няма. Извадиха късмет. Кучият син гръмна линия­та минута по-рано. На машиниста му остана време да намали скоростта.

— Странно – каза Бел. – Нападенията му досега ви­наги бяха толкова точно разчетени.

— Ами изглежда, че това ще му е последното. Хва­нахме го.

— Какво? Къде е той?

— Шерифът го хвана в Огдън. Извади късмет. Пътни­ците се опитаха да го линчуват. Измъкна се, но после един от тях го забеляза. Криеше се в една конюшня.

Бел намери от другата страна на повредената линия локомотив, който да го закара до Юниън депо.

Затворът се намираше в сградата на Градския съ­вет на Огдън с мансарден покрив, на една пресечка от железопътната гара. Бяха го изпреварили двама старши агенти на Ван Дорн, по-старата двойка от „Уебър и Фийлдс”, Мак Фултън и Уоли Кисли. Не им беше до шеги. Всъщност, и двамата бяха увесили носове.

— Къде е? – настоя Бел.

— Не е той – отвърна Фултън унило. Изглеждате скапан от умора, помисли Бел и за първи път се запи­та дали на Мак не му беше време да помисли за пен­сиониране. Винаги мършаво, лицето му изглеждаше повехнало като на труп.

— Не е, който взриви влака ли?

— О, колкото за взривяването, той е, няма проблем – отвърна Кисли, чийто фабричен кариран костюм с елече беше зацапан с прах. Уоли изглеждаше също тол­кова уморен като Мак, но не и болнав. — Само че не е Саботьора. Хайде, пробвай да откопчиш нещо от него.

— Ти ще имаш по-добър шанс да го накараш да прого­вори. Една дума не ще да обели пред нас проклетникът.

— Защо ще иска да говори на мен?

— Стари дружки – обясни загадъчно Фултън. Два­мата с Кисли бяха с двайсет години по-възрастни от него, почетни ветерани и приятели, свободни да ка­жат всичко, което им хрумне, въпреки че Бел беше шефът в разследването на случая със Саботьора.

— Аз щях да му го измъкна – намеси се шерифът. – Но момчетата ви ми казаха да ви изчакам, а желе­зопътната компания ми казва, че Ван Дорн поръчва музиката. Скапана глупост, според мен. Но никой не ме пита за мнението.

Бел нахълта в стаята, където държаха арестанта. Мъжът беше вързан с белезници за здраво затегната­та за каменния под маса. „Стара дружка“, несъмнено. Затворникът се оказа Джейк Дън, касоразбивач. В края на масата имаше спретната купчина нови пет доларови банкноти, според шерифа – всичко петстотин долара, явно заплащане за предложени услуги. Пър­вата мрачна мисъл на Бел беше, че Саботьора вече наема изпълнители на мръсната му работа. Което оз­начаваше, че може да удари навсякъде и да се отдале­чи много преди да стане ударът.

— Джейк, в какво по дяволите си се забъркал този път?

— Здрасти, господин Бел. Не съм ви виждал лицето, откакто ме пратихте в Сан Куентин.