Unknown

„Големият влаков обир” беше спиращ дъха филм отпреди няколко години. След лудешка стрелба по влака, бандитите стигаха до локомотива, откачваха го и офейкваха на конете си, които ги чакаха нагоре по линията, а хайката беше по петите им. Малко хора в Америка не бяха го гледали поне веднъж.

— Никога няма да забравя първия път, когато видях този филм – каза Ван Дорн. – Бях в Ню Йорк Сити, в „Хамърстейн Водевил”, на Четирийсет и втора и Бродуей.

От театрите, където пускат филм между действията. Когато филмът почна, всички станахме както един да попушим или пийнем нещо. Но после няколко се обърнаха да погледнат, и бавно всеки почна да сяда отново, загледан в картината. Омагьосващо… Гледал съм, пиесата през деветдесетте. Но филмът беше по-добър,

— Доколкото помня, Брончо Били игра няколко роли – каза Бел.

— Чух, че сега пътува из Запада с личен влак, прави филми.

— Да. Брончо Били е основал свое студио.

— Не мисля, че му остава много време да саботира железопътни линии – каза сухо Ван Дорн. – Което ни оставя в задънена улица.

— Не съвсем – отвърна Бел.

Ван Дорн го изгледа невярващо.

— Нашият дървосекач помни прочут актьор, чийто образ във филм е заседнал, в каквото е останало от мозъка му.

— Погледни това. Пробвах го да видя колко е точен. – Показа на Ван Дорн скицата на неговото лице.

— Мамка му. Доста добра е. Той ли я нарисува?

— Докато седях там. Наистина може точно да скицира лица.

— Не съвсем. Сбъркал ти е ушите. И ти е направил брадичката с трапчинка, точно като на Брончо Били. Твоето е белег, не е трапчинка.

— Не е съвършен, но е доста близо. Освен това Марион твърди, че прилича на трапчинка.

— Марион е предубедена, проклет късметлия такъв. Работата е, че нашият секач може да е видял, който и да е от филмите с Брончо Били. Или може да го е видял на сцената

— Но така или иначе знаем как изглежда Саботьора.

— Намекваш, че прилича на близнак на Брончо Били^?

— По-скоро на братовчед. – Детайл след детайл, Бел посочи особеностите в скицата на дървосекача. – Не е близнакът му. Но щом лицето на Саботьора е раздви­жило спомена на секача за Брончо Били, значи тър­сим мъж, който има подобно широко и високо чело, трапчинка на брадичката, пронизващ поглед, интели­гентно лице със силни черти и големи уши. Не точно близнака на Брончо Били. Но бих казал, че Саботьора като цяло прилича по-скоро на театрален идол.

Ван Дорн изпуфка сърдито дима от пурата си.

— Трябва ли да наредя на детективите си да не арес­туват грозни муцуни?

Айзък Бел продължи да настоява, като се стараеше да убеди шефа си да види открилите се възможности. Колкото повече мислеше за това, толкова повече усе­щаше, че са попаднали на нещо.

— Каква трябва да е възрастта му според теб?

Ван Дорн погледна намръщено рисунката.

— Всеки между края на двайсетте и началото на четирийсетте.

— Значи търсим чаровен мъж в края на двайсетте, в трийсетте или началото на четирийсетте. Ще разпе­чатаме копия на портрета. Разнасяме ги, показваме ги на работниците. Показваме ги на началник-гари и билетопродавачи – навсякъде, където може да е избягал на влак. На всеки, който би могъл да го е видял.

— Дотук все още нямаме такъв. Никой жив, поне. Е, освен твоя дървосекач Микеланджело.

— Все още залагам на машиниста или ковача, направил онази кука в Грендейл.

- Момчетата на Сандърс може да извадят късмет – съгласи се Ван Дорн. – Достатъчно беше по вестни­ците и, Бог знае, дадох му ясно да разбере, че рискува меката му служба в Лос Анджелис да се премести в Мисула, Монтана. Остава ни и надеждата, че може още някой да види Саботьора следващия път и да оце­лее. А знаем, че ще има следващ път.

— Ще има следващ път – потвърди мрачно Бел. – Ос­вен ако го спрем.

*** XII ***

Сборището на безработни скитници извън Огдън запълваше рехаво гористо петно между железопът­ните линии и потока, който осигуряваше чиста вода за пиене и пране. Беше едно от най-големите сборища в страната – деветте железопътни линии, събиращи се на едно място, предлагаха постоянно движение на товарни влакове, които ден и нощ пухтяха във всички посоки. Ето защо сборището нарастваше с всеки изми­нал ден. След като Паниката затвори много фабрики, все повече и повече хора хващаха влаковете да търсят работа. Шапките им ги отличаваха като новодошли. В днешно време високите градски бомбета „дерби“ над­вишаваха по брой миньорските шапки и работнически кепета. Мяркаха се дори филцови шапки „трилби“ и „хомбърг“, носени от доскоро добре осигурени хора, които не бяха и сънували, че ще тръгнат надлъж и шир да търсят работа.

Хиляда скитници бързаха да приключат с почиства­нето, преди да се е стъмнило. Търкаха пране и котлета за готвене в бидони с вряла вода, окачаха изпраните дрехи на въжета и поставяха котли с дъната нагоре по камъни да изсъхнат. Паднеше ли вечерта, изритваха пръст върху огньовете си и сядаха по земята да изядат жалката си храна на тъмно.