Unknown

— Защо? – попита Бел.

— Мислеше, че няма да му повярват, затова се преструваше на по-лошо ранен, отколкото беше. Казах на братовчеда му Джон да го донесат тука. А той награби приятелите си да изнесат Дони, докато докторът вечеряше.

Бел я увери, че ще се погрижи железопътната полиция да не досажда повече на сина й.

— Аз съм следовател на Ван Дорн, госпожо. Те са ми подчинени. Ще им кажа да ви оставят на мира. – Накрая я убеди да го покани в бараката.

— Дони! Един тука иска да те види.

Бел седна на един сандък до дъсченото легло, където превързаният с бинтове Дон Албърт спеше на сламеник. Беше едър мъж, по-голям от братовчед си, с лице като пълна луна, със също тъй големи мустаци и с огромни загрубели от работа длани. Майка му потърка опакото на ръката му и той се размърда.

— Дони! Един човек иска да те види.

Мъжът изгледа Бел с размътени очи. Постепенно погледът му се проясни и се фокусира. Но щом се съ­буди напълно, очите му станаха напрегнати и каменно студени, което говореше за остър аналитичен ум. Ин­тересът на Бел се усили. Този мъж не само че не беше в състояние на кома, но изглежда щеше да се окаже и проницателен наблюдател. И беше единственият, за когото знаеше, че се е оказал само на няколко стъпки от Саботьора и още е жив.

— Как сте? - попита Бел.

— Боли ме главата.

— Не съм изненадан.

Дон Албърт се засмя, а след това изохка от болката, която това му причини.

— Разбирам, че онзи тип ви е ударил.

Албърт кимна бавно.

— С Лост, мисля. Така поне го усетих. Желязо, не дърво. Определено не беше като дръжка на брадва.

Бел кимна. Дон Албърт говореше като човек, удрян по главата с дръжка на брадва поне веднъж в живота си, което нямаше да е особено необичайно за дървосекач.

— Случайно да видяхте лицето му?

Албърт се озърна към братовчед си, а след това към майка си.

— Господин Бел твърди, че ще каже на ченгетата да ни оставят на мира – каза тя.

— Стреля точно – добави Джон.

Дон Албърт кимна и изохка отново, щом движение­то отекна в главата му.

— Да, видях лицето му.

— Беше нощ – отбеляза детективът.

— Звездите на хълма са като фарове. Нямаше огън на вагона, нищо, което да ме заслепи. Да, можах да го видя. Освен това го гледах отгоре – бях над травер­сите – а той погледна към звездната светлина, тъй че видях лицето му ясно.

— Помните ли как изглеждаше?

— Адски изненадан. Готов да изскочи от кожата си. Не беше очаквал компания.

Прекалено добре, за да е вярно, помисли Бел с на­растваща възбуда.

— Можете ли да го опишете?

— Гладко обръснат тип, без брада, с миньорска кас­ка на главата. Косата беше може би черна. Големи уши. Остър нос. Раздалечени очи. Не можах да им видя цвета. Не беше чак толкова светло. Тесни бузи… в смисъл, малко хлътнали. Широка уста, малко като вашата, освен мустаците.

Бел не беше свикнал да чува описание на подробности с такава лекота. Обикновено се налагаше внимателно изслушване в съчетание със задаване на много умели въпроси, за да се измъкнат такива детайли. Но този дървосекач имаше памет на вестникарски репортер. Или на художник. Което му даде идея.

— Ако ви доведа художник, би ли могъл да му го опишеш, докато нахвърля скица?

— Мога да ви го нарисувам.

— Моля?

— Дони е добър рисувач – каза майката.

Бел погледна със съмнение грубите длани на Албърт. Пръстите му бяха дебели като наденици и заг­рубели от мазоли. Но това, че е художник, можеше да обясни добрата му памет за детайлите. Какъв из­ненадващ пробив, помисли отново Бел. Твърде добре, за да е истина.

— Дайте ми молив и хартия – каза Дон Албърт. – Мога да рисувам.

Бел му даде джобния си бележник и молив. С изу­мително бързи и ловки движения мощните ръце скицираха чаровно мъжко лице с изсечени черти. Де­тективът го огледа внимателно и надеждите му се изпариха. Твърде добре, за да е истина, несъмнено.

Потупа леко по рамото ранения великан, прикри­вайки разочарованието си.

— Благодаря ти, партньоре. Голяма помощ е. Сега направи една и на мен.

— На теб?

— Можеш ли да ме нарисуваш? – попита Бел. Беше елементарна проверка за наблюдателните умения на гигантския мъж.

— Ами, да. – Дебелите пръсти зашариха отново.

След няколко минути Бел вдигна скицата на светлината.

— Почти все едно, че гледам в огледалото. Наистина рисуваш каквото виждаш, нали?

— Защо иначе да го правя, по дяволите?

— Много ти благодаря, Дони. – Сега се отпусни и почивай. – Сложи в дланта на старата жена няколко златни монети, двеста долара – достатъчно, за да из­карат зимата, след което бързо се върна при вързания кон и го подкара нагоре към строителната площадка. Джоузеф Ван Дорн крачеше нервно пред вагона на Хенеси, запалил пура.

— Е?

— Дървосекачът е художник – каза Бел. – Видял е Саботьора. Нарисува ми лицето му. – Отвори бележ­ника си и показа на Ван Дорн първата рисунка. – По­знаваш ли този мъж?

— Разбира се – изръмжа Ван Дорн. – Ти не го ли познаваш?

— Брончо Били Андерсън.

— Актьора.

— Горкият проклетник трябва да го е видял във „Го­лемият влаков обир”.