Unknown

Спирачът се качи до него с флага. Миризмата на ях­нията беше още по-лоша във високия купол. А може би просто железничарят не беше се къпал скоро.

— Видял ли си някой, за когото ти се е сторило, че се промъква тайно? – попита го Бел.

— Само един стар бачкатор. Твърде окуцял, за да ходи пеш. Сърце не ми даде да изхвърля горкия про­клетник.

— Къде е той?

— Някъде в средата на влака. Виждаш ли онзи зелен вагон? Старецът се возеше в багажния точно пред него.

— Спри влака.

Спирачът изкара флага през страничния прозорец и замаха енергично. След няколко минути от локомотивната кабина му отговориха.

— Онова е началникът. Вижда ни.

— Размахай флага.

Пухтенето на локомотива забави. Бел усети как изстъргаха челюстите на спирачките. Вагоните се заблъскаха един в друг, запълвайки хлабината, причинена от спирането на влака. Наблюдаваше напрегнато покривите на покритите вагони.

— Веднага щом спре, искам да изтичаш напред и да провериш всеки вагон. Не се намесвай. Само извикай, ако видиш някого и се разкарай настрана. Ще те убие на място, щом те види.

— Не мога.

— Защо?

— Когато спрем, трябва да пратим назад човек. В случай, че след нас идва влак, трябва да му махна да спре. Телеграфът днес е прецакан.

— Не и преди да провериш всеки вагон – каза Бел и извади колта от палтото си.

Спирачът слезе от купола. Скочи от задната плат­форма на линията и затича покрай влака, като се спи­раше при всеки вагон. Машинистът наду свирката си, искайки обяснение. Бел наблюдаваше покривите и се местеше наляво и надясно, за да види по-добре.

Саботьора лежеше на гръб в дъсчен сандък на по-малко от десет стъпки от стълбата на купола, стиснал нож в едната си ръка и пистолет в другата. През ця­лата нощ се бе опасявал, че с пускането на товарната платформа се е поставил в опасност, заклещен тол­кова далече по линията. Уплашен, че железопътна­та полиция, подтикната от детективите на Ван Дорн, ще блокира и ще претърси грижливо влака, преди да стигне до Уийк или Дънсмюър, беше предприел ре­шителен ход. При последното спиране за вода беше изтичал назад до служебния вагон и се бе проврял вътре, докато влаковият екип беше зает със зареж­дането на локомотива и проверката на втулките под шаситата на вагоните.

Беше избрал сандък с фенери, съобразявайки, че никой нямаше да го отвори през деня. Ако някой го направеше, щеше да го убие с подходящото за момен­та оръжие, а след това да скочи навън и да убие всеки друг, на когото се натъкнеше.

Усмихна се мрачно в тясното тъмно пространство. Предположението му се оказа вярно. А кой се беше качил на влака? Самият главен следовател на Ван Дорн, прочутият Айзък Бел. В най-лошия случай, Саботьора щеше да направи Бел пълен глупак. В най-добрия щеше да го застреля между очите.

Спирачът провери всеки вагон, а когато стигна до локомотива Бел видя, че говори с началника, машинис­та и огняря, събрали се долу. След това началникът и спирачът забързаха назад, като проверяваха отново всеки от петдесетте вагона, вагоните за добитък и от­критите платформи. Когато стигнаха до служебния, началникът, по-възрастен мъж с навъсени кафяви очи и раздразнена физиономия на набръчканото лице, каза:

— Никакви саботьори. Никакви бачкатори. Никой. Влакът е празен. Достатъчно време загубихме тук.

Вдигна флага си да даде сигнал на машиниста.

— Чакай – нареди му Бел.

Скочи долу и затича покрай влака, надничай­ки във всеки вагон под всяко шаси. По средата на композицията се спря до един вагон за добитък, вмирисан на мулета.

Обърна се бясно и затича презглава назад към камбуза.

Познаваше тази миризма. Не беше яхния. Не беше некъпан железничар. Човек, возил се в зеления вагон за животни, вмирисан така на мулета, сега се криеше някъде в служебния вагон.

Скочи на платформата на камбуза, блъсна вратата, захвърли настрана дюшека от първата пейка и дръпна капака нагоре. Сандъкът съдържаше ботуши и жъл­ти дъждобрани. Бързо отвори следващия. Този беше пълен с флагове и леки ремонтни инструменти. Има­ше още два. Началникът и спирачът го наблюдаваха с любопитство от вратата отсреща.

— Отдръпнете се – каза им Бел и отвори третия сандък. Оказа се пълен с тенекии масло и керосин за лампи. С пистолет в ръката се наведе да отвори и по­следния сандък.

— Само фенери има вътре – каза спирачът.

Бел го отвори.

Железничарят се оказа прав. Сандъкът съдържаше червени, зелени и жълти фенери.

Ядосан, озадачен и зачуден дали мъжът бе успял някак да избяга към дърветата от едната страна, до­като той бе наблюдавал от другата, Бел закрачи към локомотива и извика на машиниста:

— Подкарвай си влака!

Постепенно се успокои. А накрая се усмихна, спом­нил си нещо, на което Уиш Кларк го беше научил:

— Не можеш да мислиш, когато си бесен. А това е двойно по-вярно, когато си бесен на себе си.