Unknown

Застанал на покрива на вагона, докато се въртеше на пети и оглеждаше огневото поле на картечницата, което вече обхващаше пълен кръг, Едуардс си при­помни старите дни, когато пазеше товари със златни кюлчета. Разбира се, оръжията на бандата „Лава Бед“ по онова време бяха предимно оловни тръби, месин­гови боксове и много рядко по някоя рязана пушка. Пред очите му ярко осветен ферибот напусна тер­минала Къмюнипау. Обърна се отново към портата, блокирана от три въглищни тендера с ченгета с пуш­ки на покрива, и видя, че товарните възли изглежда­ха по-спокойни от всякога. По коловозите щъкаха и се композираха маневрени локомотиви. Но във всяка машинна кабина се возеше по един въоръжен детек­тив. Отново погледна към реката. Дъждът отслабва­ше. Вече виждаше ясно светлините на Ню Йорк.

— Онази шхуна там няма ли да се блъсне в парния лихтер?

— Не. Близо бяха, но се раздалечават. Виждаш ли? Отдели се, а лихтерът обърна насам.

— Виждам – отвърна Едуардс, стегнал челюсти. На­къде, по дяволите, е тръгнал тоя?

— Идва насам.

Едуардс наблюдаваше напрегнато. Ситуацията му харесваше все по-малко и по-малко.

— Колко далече е онази червена шамандура?

— Червената светлина ли? Към половин километър, според мен.

— Ако подмине оная шамандура, дай му четири из­стрела пред носа.

— Сериозно ли? – попита невярващо ченгето.

— Да,по дяволите. Сериозно. Приготви се за стрелба

— Подминава я, господин Едуардс.

— Стреляй! Веднага!

Охлажданата с вода „Викърс“ издаде странно при­глушен пукот. Твърде далече беше, за да се види в тъмното къде отидоха куршумите. Парният лихтер продължаваше да идва право към барутния кей.

— Дай им десет изстрела по покрива на кабината на щурвала.

— Това ще ги събуди хубаво – каза англичанинът. – Тия оловни парчета звучат като гръм над главата ти.

— Само гледай да си точно зад него. Не искам да покосим някой нещастен влекач.

— Чисто е.

— Стреляй! Веднага! Не чакай!

Платнената лента с патрони затрепери. Десет кур­шума изплющяха от дулото. Водният охладител вдигна пара.

Съдът продължаваше да се приближава.

Еди Едуардс облиза устни. Бог знаеше кой беше на него. Пияница? Уплашено момче на щурвала, докато капитанът му спеше? Изпаднал в ужас старец, който не може да проумее откъде идва стрелбата?

— Излез там на светлото! Махни им да се разкарат… Не ти! Ти стой на картечницата.

Подаващият лентата и водоносецът заподскачаха на покрива на вагона и замахаха в паника. Съдът про­дължаваше да се приближава.

— Отдръпнете се! – извика им Едуардс. – Стреляй по кабината на щурвала. – Сграбчи лентата и започна да подава, когато картечницата откри непрекъснат огън.

Двеста куршума излетяха от дулото й, профучаха на почти половин километър вода и се врязаха в кабината на щурвала на лихтера, трошейки дърво и стъкло. Два куршума разбиха горната спица на щур­ала. Друг откъсна въжето, увито около кормилото и то изведнъж се освободи и завъртя. Но водата, течаща зад щурвала, го задържа в курса право към барутния кей. След това рамката на кабината рухна. Покривът падна върху румпела, събори спиците и завъртя кор­милото и кърмовия лост, с който беше свързан.

Второто действие на „Фолиз“ започна мащабно и ставаше все по-мащабно. „Жиу-жицу валс“ в изпъл­нението на Принц Токио, „направо от Япония“, бе последван от комичната песен „Мисля да не карам по­вече автомобил“:

… пушех, когато бръкнах под колата й,

изтичаше бензин и капна на пурата ми,

и литна нависоко балерината,

и я помислих за звезда…

Щом песента свърши, затрещя самотно барабанче. Самотна балерина в синя блузка, къса бяла поличка и червено трико тръгна в маршова стъпка по празната сцена. Включи се второ барабанче. Втора балерина тръгна в стъпка с първата. После още един барабан и още едно момиче. Вече дрънчаха шест барабана и шест балерини маршируваха напред – назад. После още и още. Басови барабани подеха ритъма с тътен, който разтърси седалките. Изведнъж всичките петде­сет най-красиви балерини на Бродуей прекъснаха тан­ца си на сцената, дръпнаха петдесет барабана от пи­рамидите до крилата, слязоха тичешком по стълбите от двете страни и запълниха пътеките, биейки барабанчетата си и мятаики обутите си в плътно червено трико крака.

— Не се ли радваш, че дойдохме? – извика Абът над шума.

Бел погледна нагоре. Блясък през оберлихта задържа погледа му, сякаш театърът бе насочил прожектори от покрива в добавка към вече запалените на сцената. Все едно, че нощното небе беше пламнало. Усети рязко разтърсване на сградата и за миг помис­ли, че е ударната вълна на земетресение.

След това чу оглушителен взрив.

*** XXVI ***

Оркестърът на „Фолиз“ прекъсна рязко. Зловеща тишина обзе театъра. След това по тенекиения покрив зтропаха отломки като хиляда барабани. Парчета стъкло се посипаха от оберлихта и всички в театъра – публика, сценични работници и балерини – запищяха.