Unknown

На половин километър напред грееха електрически светлини. Железопътните ченгета го бяха осветили като Бродуей, за да не може никой да се промъкне до тях от възлите, но изобщо не беше им минало през ума, че някой може да се промъкне откъм водата.

— Насочи към него и бързо се разкарай.

Вайцман завъртя руля докато изравни носа на „Лилиан I“ със светлините на барутния кей. Приближаваха се странично, а кеят беше дълъг сто и осемдесет метра, тъй че дори да се отклонеше малко от курса, все пак щеше да се удари достатъчно близо до петте вагона с динамит.

— Бързо, казах! – ревна капитанът.

Нямаше нужда да го подканят. Вайцман се изкатери на дървената палуба на шхуната.

— Давай бързо! – извика Вонг. – Разкарай ни оттук.

Никой не беше по-голям специалист от Вонг, за да разбере какви сили щяха да се развихрят над желе­зопътните възли, пристанището и градовете наоколо.

Когато Вонг и екипажът на шхуната погледнаха назад да проверят дали парният лихтер върви по за­дадения курс, видяха как един ферибот на Централ­на железница Ню Джърси се откъсна от брега и пое към Пътнически терминал Къмюнипау. Трябваше да е спрял влак отнякъде и фериботът откарваше пътни­ците на последния етап.

— Добре дошли в Ню Йорк! – измърмори капитанът.

Щом двайсет и петте тона динамит на лихтера взри­вяха стоте тона на барутния погреб, фериботът щеше да изчезне сред огнено кълбо.

*** XXV ***

Марион Морган стоеше вън на откритата палуба на ферибота „Джърси Сентръл“. Подпря се на перилото, без да обръща внимание на студа. Сърцето й туптеше от радост и възбуда. Не беше виждала Ню Йорк откакто баща й я беше завел на екскурзия в Източните щати като малко момиче. Сега отвъд реката се рееха десет­ки небостъргачи с осветени прозорци. А някъде там, на приказния остров, беше любимият й Айзък Бел.

Беше се колебала дали да му прати телеграма, или да го изненада. Спряла се беше на изненадата. Пъту­ването й ту идваше на дневен ред, ту се отменяше, докато Престън Уайтуей жонглираше с натоварения си график. В последната минута бе решил да остане в Калифорния и да я прати да се срещне с банкерите му в Ню Йорк, за да представи предложението му за финансиране на серията му кинопрегледи „Свят в карти­ни“. Напористият млад вестникарски издател трябва­ше да е бил достатъчно впечатлен от банковия й опит, за да й даде такова важно поръчение. Но Марион по­дозираше, че истинската причина да прати жена, беше надеждата му да я спечели, тъй като бе помислил, че пътят към сърцето й ще е отворен, като й покаже, че уважава независимостта й. Беше измислила фраза, с която да подчертае на настоятелния Уайтуей обвър­заността си с Айзък.

„Сърцето ми е вречено.“

Наложило се бе да прибегне до нея вече два пъти.

Но казваше всичко и щеше да я използва още десет пъти, ако потрябва.

Дъждът отслабваше и градските светлини грейнаха ярко. Веднага щом се настанеше в хотела си, щеше да телефонира на Айзък в клуб „Йейл“. В порядъчните хотели като „Астор“ гледаха с лошо око на жени, които приемат джентълмени посетители. Но в страната няма­ше да се намери и едно хотелско ченге, което да не си за­твори очите за оперативен служител на Ван Дорн. Професионална благосклонност, щеше да се усмихне Айзък.

Фериботът наду свирката си. Усети как витлата потрепериха под краката й. Докато се отдръпваха от брега на Ню Джърси видя платната на старомодна шхуна, очертани на фона на ярко осветен кей.

Десет минути трябваха на четиримата мъже, за да вдигнат тежката картечница на покрива на ваго­на. И както беше предсказал Айзък Бел, лентовата картечница с водно охлаждане „Викърс“, монтирана на триножник над пълния с динамит вагон, държеше обслужващите я железопътни полицаи много будни. Но Еди Едуардс, четирийсетгодишният следовател на Ван Дорн с изумяващия кичур преждевременно побе­ляла коса, все пак непрекъснато се качваше по стъл­бата на вагона, за да ги проверява.

Оръжието им също така беше благонадеждно, приспособено от картечница „Максим“, която се беше доказала, покосявайки африканските армии. Едно от яките ченгета беше преселник англичанин, който раз­правяше с увлечение за избиването на „туземци“ с „Максим“ в колониалните войни предното десетиле­тие. Едуардс му даде указания да остави туземците на Джърси на мира. Освен ако не опитаха нещо. Старите банди там не бяха толкова корави като някога, когато Едуардс беше водил битката на Ван Дорн да прочистят железопътните възли, но все още бяха досадни.