Unknown

— Не е ли чудесно шоуто? – извика Кинкейд над главите на струпалите се около тях хора, щом Бел се при­ближи. – Обожавам театъра. Знаете ли, чух ви да си говорите с Кени Блум как сте избягали като хлапета в цирка. За мен винаги беше сцената вместо цирка. Винаги съм искал да стана актьор. Дори бях избягал с една театрална трупа, преди да надделее здравият ми разум.

— Като моя добър приятел Арчи Абът тук. Арчи, запознай се със сенатор Чарлз Кинкейд, нереализиран драматичен актьор.

— Добър вечер, сенаторе – каза Абът и протегна вежливо ръка, но изобщо не улучи дланта на Кин­кейд, тъй като бе зяпнал в Лилиан.

—О, здрасти, Лилиан – подхвърли небрежно Бел. – Позволи ми да ти представя стария си приятел Арчибалд Ейнджъл Абът.

Лилиан запърха с клепки в стила на Ана Хелд. Но явно нещо, което видя в лицето на Абът, я накара да го погледне отново. Приятелят му имаше подкупващи сиви очи и Бел забеляза как излъчваха настойчивост, за да задържат вниманието й. Погледът й обходи бе­лезите по челото на Абът и обхвана рижата му коса и искрящата усмивка. Кинкейд й каза нещо, но тя като че ли не го чу, докато гледаше Абът право в лицето и промълви:

— Приятно ми е да се запознаем, господин Абът. Айзък ми е разказал всичко за вас.

— Едва ли, мис Хенеси. Иначе щяхте да избягате от фоайето.

Лилиан се засмя, Арчи се наду, а сенаторът изглеждаше доста недоволен.

Бел използва повода с дълга от покера, за да отведе Кинкейд настрана от Арчи и Лилиан.

— Играта ни на карти ми беше приятна. И за мен беше удоволствие да получа визитката ви, но един чек за написаната сума би съживил още по-приятни спомени.

— Чекът ми ще пристигне утре – отвърна вежливо Кинкейд. – Още ли сте в клуб „Йейл“?

— Засега. А вие, сенаторе? В Ню Йорк ли ще преби­вавате, докато сте извън Вашингтон?

— Всъщност, тръгвам за Сан Франциско утре сут­ринта.

— Сенатът не е ли в сесия?

— Председател съм на една подкомисия, провежда­ща изслушване в Сан Франциско за китайския проб­лем. – Огледа тълпите театрална публика, мъчещи се да привлекат вниманието му, хвана Бел за лакътя и заговори по-тихо. – Казано между нас, играчите на покер, господин Бел, изслушването ще маскира ис­тинската цел на пътуването ми до Сан Франциско.

— А каква е тя?

— Убеден бях от отбрана група калифорнийски биз­несмени да изслушам настояванията им да се канди­датирам за президент. – Смигна заговорнически. – Предложиха да ме вземат на ловна екскурзия в горите със секвоя. Може да си представите колко малко удо­волствие ще изпита един бивш строител на мостове от спането на открито. Казах им, че бих предпочел някоя от прочутите им западни курортни хижи. Елени, пре­парирани мечки гризли, борови цепеници в камина­та… и водопровод.

— Податлив ли сте на убеждаване?

— Между нас казано, струва ми доста усилие. Но, разбира се, за мен би било голяма чест да се канди­датирам за президент – каза Кинкейд. – Кой не би се поласкал? Това е мечтата на всеки политик, който служи на обществото.

— Престън Уайтуей, да не би да е един от тези калифорнийски бизнесмени?

Кинкейд го изгледа рязко.

— Проницателен въпрос, господин Бел.

За миг, както бяха преплели погледи, двамата мъже, все едно че стояха сами над някоя скална пропаст в Орегон, вместо в пълно с хора театрално фоайе на Големия бял път^*.

[* Grеет Wнiте Wеу – прозвище за Бродуей в централната част на Ню Йорк, къде­то са разположени театрите. – Б.пр.]

— А отговорът ви? – запита Бел.

— Не мога да си позволя да ви кажа. Но толкова много зависи от това какво ще реши президент Рузвелт да стори следващата година. Не виждам място за мен, ако той поиска трети мандат. Тъй или иначе, предпочитам да запазите това под шапката си.

Бел му го обеща. Но се зачуди защо един сенатор на САЩ бе решил да сподели такива неща с човек, когото бе срещнал само веднъж.

— Споделихте ли го с господин Хенеси?

— Ще го споделя с Озгуд Хенеси в подходящия мо­мент, тоест след като една такава уговорка бъде кон­сумирана.

— Защо да чакате? Един президент на железопътна компания няма ли да е от полза за каузата ви?

— Не бих искал да му вдъхвам надежди, че ще има приятел в Белия дом на този ранен етап, само за да ги разбия след това.

Светлините в салона започнаха да гаснат и светват в знак, че паузата е свършила. Върнаха се на местата си в театъра на покрива.

— Какво чудесно момиче – каза Абът на Бел.

— Какво мислиш за сенатора?

— Какъв сенатор? – попита Абът и махна над ложите на Лилиан.

— Още ли го смяташ за надут пуяк?

Абът го изгледа, прецени, че не пита току-така и отвърна съвсем сериозно:

— Определено се държи като такъв. Защо питаш, Айзък?

— Защото имам чувството, че у Кинкейд има нещо повече от това, което се набива на очи.

— Ако съдя по погледа, който ми хвърли, когато ме видя, че говоря с нея, готов е да убие, за да сложи ръце на мис Лилиан и богатството й.

— Иска да стане и президент.

— На железницата ли? – попита Арчи. – Или на Съе­динените щати?