Unknown

Бел отвърна хладно на кимването на сенатора. Не беше изненадан, че чекът на Кинкейд, покриващ за­губите му на покер, още не беше пристигнал в клуб „Йейл“. Мъжете, които раздаваха от долния край на тестето, имаха навика да не си плащат дълговете, ко­гато мислеха, че могат да го избегнат.

— Сенаторът определено е късметлия.

— Не мисля — отвърна Бел. — Твърде богата и неза­висима е за него.

— Какво те кара да го твърдиш?

— Тя ми го каза.

— Защо ще го споделя с теб, Айзък?

— Довършваше третата си бутилка „Мъм”.

— Значи ти си късметлията.

— Извадих късмет с Марион и ще си остана късмет­лия с Марион.

— Любовта – измърмори с подигравателно скръбен тон Арчи, докато светлините в салона гаснеха. — Деб­не ни като смъртта и данъчните.

Тежка дама, увита в метри коприна, увенчана с пищна шапка с пера и бляскави диаманти, се наведе от съседната ложа и потупа властно Абът по рамото с лорнета си.

— Тихо, млади човече. Шоуто започва… О, Арчи, ти си бил. Как е майка ти?

— Много добре, благодаря, мисис Вандербилт. Ще й кажа, че попитахте.

— Моля те. И, Арчи? Извинявай, че неволно под­слушах. Джентълменът с теб е прав. Младата дама не държи много на онзи омразен законодател. И трябва да подчертая, би могла лесно да закърпи опърпаното състояние на фамилията ви.

— Мама би се зарадвала много – съгласи се Абът и добави с тихо мърморене така, че да го чуе само Бел:

— След като мама смята Вандербилт за „нецивилизовани новобогаташи“, можеш да си представиш ужаса й, ако доведа у дома дъщерята на „железничар голтак“.

— Но ти ще си голям късметлия – каза Бел.

— Знам. Но мама даде ясно да се разбере: никоя по-долу от Астор.

Бел хвърли поглед над ложите към Лилиан и в главата му изведнъж се оформи гениален план. План, който щеше да отклони нарастващото увлечение на мис Лилиан към него и същевременно да обезоръжи майката на бедния Арчи. Но щеше да е нужна сдържа­ността на дипломат и фините пръсти на ювелир. Тъй че каза само:

— Хайде тихо! Шоуто започва.

Насред реката Хъдсън, на километър и половина западно от Бродуей, завзетият от пирати парен лихтер „Лилиан I“ на „Южен Пасифик“ се понесе устремно надолу по течението. Отливът удвояваше скоростта на течението и компенсираше времето, което бяха из­губили, за да поправят кормилната система. Лихтерът вдигаше пара в компанията на дървената шхуна, която го беше пленила. Вятърът бе югоизточен, понесъл си­лен дъжд. Платната на шхуната бяха изпънати срещу вятъра, а бензиновият й двигател бръмчеше на пълни обороти, за да не изостане от „Лилиан I“.

Капитанът на шхуната, контрабандистът от Йонкърс, изпита леко угризение заради старото момиче, което скоро щеше да се разлети на късчета. Много леко угризение, помисли си с усмивка Ятковски, след като му бяха платили двойно цената на шхуната, за да удави екипажа на парния лихтер във водата и да стои до съда, за да измъкне Китаеца, след като пратеха коритото на последното му пътуване. Шефът, който плащаше мангизите, даде ясно да се разбере: приби­рате Китаеца, след като свърши работата си. Върнете го цял и непокътнат.

Шефът имаше нужда от експерти по експлозивите.

„Момичетата на Ана Хелд“, обявени от продуцента за „най-красивите жени, събирани някога в един теа­тър“, танцуваха „сторм“ в къси бели рокли, широки шапки и червени шарфове, и пееха „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично.“

— Някои от тези жени са внесени директно от Па­риж – прошепна му Абът.

— Не виждам Ана Хелд – измърмори в отговор Бел. Като всеки мъж в страната на възраст под деветде­сет години, беше добре запознат с изразителните очи на френската актриса, с тънкото й 46 см кръстче и с изящно закръглените й бедра. Твърдеше се, че кожата й се поддържа с ежедневни бани в мляко. Бел хвърли поглед към Лилиан Хенеси, която наблюдава­ше представлението прехласната и изведнъж осъзна, че домашната й възпитателка, госпожа Комдън, има фигура твърде сходна с тази на Ана Хелд. Дали пък президент Хенеси не й пълнеше ваните с мляко?

Абът аплодира шумно и публиката последва при­мера му.

— По някаква причина, известна най-вече на гос­подин Зигфилд – заговори той на Бел, надвиквайки шума, – Ана Хелд не е сред Момичетата на Ана Хелд. Въпреки че е неофициалната му съпруга.

— Съмнявам се, че цялата Агенция Ван Дорн би мог­ла да го измъкне от този хал.

„Фолиз 1907” продължи устремно. Комедианти па­родираха спор за сметката в бара с германски акценти като Уебър и Фийлдс, и изведнъж отрезнелият Бел се замисли за Мак и Уоли. Когато Анабел Уитфорд излезе на сцената в черен бански костюм в ролята на „Къпещото се момиче Гибсън“, Абът сръга с лакът Бел и прошепна:

— Помниш ли грамофона, когато бяхме хлапета? Тя изигра танца на пеперудата.

Бел слушаше разсеяно, замислен над вероятния план на Саботьора. Къде щеше да нанесе удара си сега, след като бяха покрили всички бази? И какво бе пропуснал самият той? Мрачният отговор беше, че каквото и да бе пропускът му, Саботьора щеше да го забележи.

Оркестърът беше подхванал бързата „Работех на железниците“ и Абът отново го сръга.

— Погледни. Вкараха клиента ни в шоуто.