Unknown

— Какво? Имате билети за „Фолиз“? – изломотиха няколко души удивени. – Как се докопахте до тях?

— По благоволение на шефа – отвърна Абът. – Про­дуцентът, господин Зигфелд, дължи една услуга на господин Ван Дорн. Нещо за жена, която не била не­гова. Хайде, Айзък. Завесата вече се вдига!

Но Айзък Бел стоеше като забит в пода, вторачен в телефоните, строени като войници. Нещо го човърка­ше. Нещо забравено. Нещо пренебрегнато. Или спо­мен за нещо сбъркано.

Барутният кей на Джърси сити изплува в ума му. Имаше фотографска памет и проследи подстъпа към кея откъм сушата и навътре във водата стъпка по стъпка, метър по метър. Видя картечницата „Викърс“, насочена към портала, който го изолираше от главните възли. Видя въглищните тендери, които бе заповядал да блокират портата. Видя низ натоварени вагони, пушека, надигналата се от прилива вода, пътническия терминал Къмюнипау от червени тухли, с фериботния му кей и бетонната стена на брега в далечината…

Какво липсваше?

Телефонен звън. Дежурният служител вдигна средния телефон, който някой беше маркирал като най-важен с помощта на червило – същото, което използваха и вариететните актриси.

— Да, сър, господин Ван Дорн!… Да, сър! Тук е… Слушам, сър! Довиждане, господин Ван Дорн.

Дежурният остави слушалката и каза на Айзък Бел:

— Господин Ван Дорн каза, че ако не напуснете офиса в тази минута, сте уволнен.

Излязоха от „Никърбокър” на бегом.

Арчи Абът, вечно напереният туристически гид, посочи към двуетажната жълта фасада на ресторант „При Ректор“, щом тръгнаха към Бродуей. Особено внимание обърна на огромната статуя при входа.

— Виждаш ли онзи грифон?

— Трудно бих го пропуснал.

— Пази най-великолепния палат за омари в целия град!

Лилиан Хенеси обожаваше да влиза в „При Ректор”. Пристъпеше ли елегантно покрай грифона на трото­ара, за да се озове в огромната жълто-зелена страна на чудесата от злато и кристал, осветена ярко от ги­гантски полилеи, Лилиан се чувстваше като велика и обожавана актриса. Най-хубавото бяха огледалата от пода до тавана, позволяващи на всеки в ресторанта да види кой влиза през въртящата се врата.

Тази нощ хората се бяха вторачили в красивата й златиста рокля, зяпнали бяха в колието от диаманти на гърдите й и си бяха шепнали за удивително чаров­ния й кавалер. Или, според израза на Марион Морган, неописуемо чаровния й кавалер. Колко лошо, че беше само сенатор Кинкейд, който все още продължаваше упорито да я ухажва с надеждата да сложи ръце на бо­гатството й. Колко по-възбуждащо щеше да бъде, ако влезеше тук с мъж като Айзък Бел — чаровен, без да е красив, силен, без да е брутален, суров, без да е груб.

— За какво мислиш? — запита я Кинкейд.

— Мисля, че трябва да привършим с омарите си и да отидем на представлението… О, чуй оркестъра… Ана Хелд идва!

Ресторантският оркестър винаги засвирваше най-новия хит на актрисата от Бродуей, щом влезеше. Пе­сента беше „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично.“

Лилиан запя със сладък, звънък и съвършен глас:

В североизточния ъгъл на лицето ми,

и в същото местенце на сърцето ми…

И ето я нея, френската актриса Ана Хелд, с тън­кото й кръстче, подчертано от великолепната зелена рокля, много по-дълга от тези, които носеше на сце­ната, цялата усмивки и блеснали сини очи.

— О, Чарлз, толкова е възбуждащо. Радвам се, че дойдохме.

Чарлз Кинкейд се усмихна на удивително богато­то момиче, подпряло лакти на покривката на масата срещу него и изведнъж си даде сметка колко млада и невинна беше в действителност. Готов бе да се обзаложи, че именно от Хелд беше усвоила игривия си поглед. Много ефективно при това, длъжен бе да признае, след като изпърха с клепки и втренчи в него премрежените си светлосини очи.

— Толкова се радвам, че ми телефонира – каза той.

— „Фолиз“ са се върнали – отвърна тя безгрижно. – Трябваше да дойда. Кой иска да ходи на шоу сам?

Това в голяма степен резюмираше отношението й към него. Пренебрежението й го вбесяваше. Но щом приключеше с баща й, старецът нямаше да й е оставил и два залъка в завещанието си, докато той щеше да е достатъчно богат, за да притежава Лилиан с всички­те й парцалки. Междувременно преструвките му, че я ухажва, му даваха нужния повод да прекарва повече време близо до баща й, отколкото щеше да му е поз­волено в ролята му на дресиран сенатор, гласуващ в интерес на железопътните корпорации. Нека Лилиан Хенеси да презира своя твърде стар, леко комичен ухажор зестрогонец, безнадежден любовник, незабележим като мебелите наоколо. Накрая щеше да я притежава – не като съпруга, а като предмет, като красива скулп­тура, на която да се насладиш, щом изпиташ подтик.

— Аз също трябваше да дойда — отвърна й Кинкейд и изруга на ум двамата професионални боксьори от Роулинс, неуспели да убият Айзък Бел.