Unknown

Арчи Абът, чието семейство със синя кръв му беше забранило да стане актьор, членуваше в клуб в Грамърси парк, наречен „Играчите“. „Играчите“ бе учреден преди деветнайсет години от сценичния актьор Едуин Бут, най-добрият Хамлет от предишния век и брат на убиеца на президент Линкълн. Марк Твен и генерал Уилям Текъмеш Шърман, чийто прословут унищожителен поход през Джорджия бе ускорил края на Гражданската война, бяха подкрепили усилието. Бут беше предоставил личния си дом, а знаменити­ят архитект Станфорд Уайт го беше преобразувал в клубна къща, преди да бъде смъртоносно прострелян в Медисън Скуеър Гардън от стоманения наследник Хари Тоу.

Бел и Абът се срещнаха за бърза вечеря на долния етаж в „Грила“. Беше първото им ядене след закус­ката, набързо изгълтана в едно барче в Джърси сити. Качиха се по великолепното стълбище за кафе, след което се запътиха към Четирийсет и четвърта улица и Бродуей да погледат „Фолиз 19о7“.

Бел се задържа в читалнята, за да се възхити на един портрет в цял ръст на Едуин Бут. Характерният стил на художника, могъща смес от проницателен ре­ализъм и романтичен импресионизъм, събуди вълна от емоции в сърцето му.

— Това го нарисува един брат от „Играчите“ – отбе­ляза Абът. – Доста добър е, нали?

— Джон Сингър Сарджънт – каза Бел.

—О, разбира се, че познаваш работата му – рече Абът. – Сарджънт нарисува онзи портрет на майка ти, който е окачен в приемната на баща ти в Бостън.

— Малко преди да умре – промълви Бел. – Макар че човек изобщо не би го разбрал, гледайки такава кра­сива млада жена. – Усмихна се на спомена. – Поняко­га сядах на стъпалата и й говорех. Изглеждаше нетър­пелива и все едно, че я чувах как казва на Сарджънт: „Хайде довърши го, омръзна ми да държа това цвете.“

— Честно казано, бих предпочел да отговарям на портрет, отколкото на моята майка – пошегува се Абът.

— Да тръгваме! Трябва да се отбия в офиса, за да им кажа къде да ме намерят. — Като всички офиси на Ван Дорн в големите градове, щабът им на Таймс Скуеър беше денонощно отворен.

Облечени в бели фракове, оперни пелерини и коп­ринени цилиндри, двамата забързаха към Парк авеню, който се оказа задръстен от двуколки, автомобилни таксита и трамваи, пълзящи към горната част на града.

— Ще стигнем по-бързо с метрото.

Подземната станция на Двайсет и трета бе окъпа­на с електрическа светлина и блестеше с белите си плочи. Тълпата пътници на перона варираше от мъже и жени, излезли да прекарат навън вечерта, до тър­говци, работници и домакини, прибиращи се у дома. През гарата профуча експресен влак, с отрупани с хора прозорци. Абът се похвали:

— Подземните ни линии ще направят възможно мили­они нюйоркчани да ходят на работа в небостъргачите.

— Вашите подземни линии – отбеляза сухо Бел, – Ще направят възможно криминални типове да оберат банка в бизнес центъра и да отпразнуват удара в жилищната част, преди ченгетата да са се появили на сцената.

Метрото ги откара за няколко минути до Четирийсет и втора и Бродуей. Изкачиха стъпалата и се озоваха в свят, където нощта бе прогонена. Таймс скуеър бе осветен ярко като ден от импозантните електричес­ки билбордове, на които хиляди мигащи бели светли­ни рекламираха театри, хотели и „дворци на омари­те“, шикарни заведения за театрална публика и звезди на шоубизнеса. По улиците бръмчаха моторни коли, таксита и автобуси. Тълпи се точеха, нетърпеливо за­бързани по широките тротоари.

Бел нахлу през парадната врата на хотел „Никърбокър“, първокласно заведение със стенописа на Кинг Коул Стария, нарисуван от Максфилд Париш, украсил фоайето. Офисът на Ван Дорн се намираше на втория етаж, разположен в дъното, на дискретно разстояние от величественото стълбище. Опитен на вид млад мъж със зализана назад черна коса и дъл­га вратовръзка посрещаше клиенти в обзаведеното с вкус предно помещение. Изящно скроеното му сако прикриваше колан с револвер, който умееше да из­ползва. Карабина с къса цев за разпръсване на тълпа му беше под ръка в долното чекмедже на бюрото му. Ключалката към задното помещение контролираше с електрически бутон до коляното си.

Задното помещение приличаше на офис на рекла­мен мениджър, с пишещи машини, лампи със зелено стъкло, стоманени шкафове с папки, календар на сте­ната, телеграфен ключ и редица телефони тип „свещ­ник“ на бюрото на дежурния служител. Вместо жени в бели блузи, които да печатат на бюрата, половин дузина детективи попълваха документи, обсъждаха тактики или се изтягаха, отдъхвайки след дежурство във фоайетата на хотелите по Таймс скуеър. Имаше отделни входове за посетители, чиято поява можеше да не се приеме добре в луксозното фоайе на „Никърбокър“, или се чувстваха по-комфортно да влизат и излизат от задната уличка.

Освирквания посрещнаха костюмите на Бел и Абът.

— Път! Минават оперните контета!

— Задници, не сте ли виждали джентълмени досега? – попита Абът.

— Накъде сте тръгнали, облечени така като пингвини?

— „Жарден дьо Пари“, на покрива на театър „Хамърстейн“ — отвърна гордо Абът, вдигна леко цилин­дъра си и развя пелерината си в пищен жест. – На „Фолиз 19о7“.