Unknown

Точно тази вечер повече от всякога трябваше да е на публично място. Дори Бел да не беше почнал да го подозира, скоро щеше да го заподозре. Странното усещане за нещо нередно вече трябваше да се е про­мъкнало в ума на детектива. Колко време оставаше, преди постерът на Бел с издирваното лице да раздви­жи паметта на някой, който го е видял да подготвя положение? Прекалено големите уши на рисунката нямаше вечно да го пазят.

Какво по-добро алиби от „Фолиз 19о7“ в „Жарден дьо Пари” на Хамърстейн?

Стотици хора щяха да помнят, че сенатор Чарлз Кинкейд е вечерял в „При Ректор“ с най-ухажваната наследничка в Ню Йорк. Хиляда души щяха да видят как „Героят инженер“ пристига на най-голямото шоу на Бродуей с незабравимо момиче под ръка – на цели два километра от друго едно „шоу“, което щеше да засенчи дори „Фолиз“.

— На какво се усмихваш, Чарлз? – попита го Лилиан.

— Очаквам с нетърпение забавлението.

*** XXIII ***

Пиратството по река Хъдсън беше рядкост в ранните години на двадесети век. Когато капитан Уит Петри видя надвисналия от дъжда наклонен нос, единствена­та му реакция бе да надуе свирката на „Лилиан I“, за да предупреди другия съд да не се доближава прекалено. Звучното изригване на пара събуди Макколийн, железопътния копой, който хъркаше на пейката отзад в кабината на щурвала, докато „Лилиан I“ разпенваше водата на север покрай Йонкърс, борейки се с отлива и мощното речно течение.

— Какво беше това?

— Платноход… Проклетият глупак трябва да е глух.

Извисилият се нос продължаваше да се носи право към него, достатъчно близо, за да се разбере, че плат­ната, очертани на фона на тъмното небе, бяха на шхуна. Уит Петри спусна прозореца на кабината, за да вижда по-добре и чу бумтежа на помощния бензинов мотор, работещ с пълна сила. Дръпна отново въжето на свирката и завъртя щурвала, за да отклони настра­ни, преди да са се сблъскали. Другият съд зави с него.

— Какво по дяволите…?

Макколийн вече беше скочил на крака и вадеше енергично револвера от палтото си.

Отекна пушечен изстрел, разби прозорците и за­слепи Макколийн с разлетелите се парчета стъкло. Железопътното ченге залитна назад, изрева от болка, хвана се за лицето и стреля напосоки. Капитан Петри извлече кураж от вродените си инстинкти на уличен борец от Джърси. Завъртя рязко руля, за да връхлети на таран в корпуса на нападателя.

Беше правилната тактика. Тежко натовареният па­рен лихтер със сигурност щеше да разцепи дървената шхуна на две. Но износеното кормилно съединение на „Лилиан I“, от дълго време пренебрегвано от „Цен­трална железница Ню Джърси“, а сега и от „Южен Пасифик“ поддаде при рязката маневра. С откъсна­тия кормилен лост и разбит рул, пълният с динамит съд застина по средата на резкия завой и се залюшка безпомощно. Шхуната го блъсна странично и банда мъже скочиха на борда с вой и безмилостна стрелба по всеки, който се движи.

„Жарден дьо Пари” представляваше импровизиран театър на покрива на „Олимпия“ на Хамърстейн. В тази студена и дъждовна нощ брезентовите завеси бяха спуснати, за да пазят от вятъра, но едва заглушаваха шума на бензиновите автобуси долу на Бродуей. Но всеки с билет в ръката изглеждаше щастлив, че е тук.

Маси и столове бяха подредени по плоския под, на­подобяващ повече танцувален салон, отколкото теа­трален аудиториум. Но организаторите бяха добавили изящни ложи, с които да привлекат тъй наречената от Арчи Абът „по-висша класа публика“. Ложите бяха наскоро построени върху извита като конска подкова платформа на върха на пагода, обхванала асансьорния вход. Флорънс Зигфилд, продуцентът на „Фолиз“, бе дал на детективите на Ван Дорн най-добрите места. Предлагаха добра и близка гледка към сцената и ши­рока панорама към останалите ложи, които се пъл­неха с мъже в бели фракове и жени в бални тоалети.

Докато оглеждаше пристигащата публика, погле­дът на Бел изведнъж се кръстоса с този на Лилиая Хенеси, която тъкмо сядаше на мястото си от другата страна на салона. Изглеждаше по-красива от всякога в златистата рокля и с русата й коса, събрана на висок кок над главата й. Усмихна й се и лицето й мигновено светна от искрено удоволствие, явно простила му затова, че бе разбил пакарда й. Всъщност, помисли той притеснено, усмихваше му се като момиче на ръба на страстното увлечение… последното нещо, от което и двамата се нуждаеха.

— Виж онова момиче! — изломоти Абът до него.

— Арчи, ако се наведеш още малко, ще паднеш в ев­тините места.

— Струва си, ако тя ще плаче над тялото ми… ще й кажеш как съм умрял. Чакай малко, тя се усмихва на теб.

— Името й е Лилиан – обясни Бел. — Онзи парен лихтер на „Южен Пасифик“, който зяпаше този след­обед, е наречен на нея. Както и всичко, което плава и е собственост на компанията. Дъщеря е на стария Хенеси.

— И богата, значи? Боже в небесата. Кой е онзи на­дут пуяк до нея? Изглежда ми познат.

— Сенатор Кинкейд.

— О, да. Героят инженер.