Unknown

Комедиантите позираха пред декор с нарисуван локомотив на „Южен Пасифик“, димящ зад тях все едно, че всеки момент ще ги сгази. И за разсеяния на­блюдател беше ясно, че комедиантът в колониално облекло, подскачащ на дървено конче, трябваше да представлява Питър Ревъри. Колегата му в шапката и комбинезона на машинист изобразяваше президента на железници „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси.

Пол Ревъри препусна на галоп към него, размахал телеграма.

— Телеграма от Сената на Съединените американ­ски щати, президент Хенеси.

— Дай я тука, Пол Ревъри! – Хенеси я дръпна от ръката на конника и прочете на глас: – Моля, сър, телеграфирайте указания. Забравихте да ни кажете как да гласуваме.

— Какви са указанията ви до сенаторите, президент Хенеси?

— Железницата идва. Железницата идва.

— Как трябва да гласуват?

— Един, ако е по суша.

— Да светнат един фенер в кулата, ако железницата дойде по суша?

— Подкупи, тъпако! Не фенери. Подкупи. Колко подкупа по море?

— Два, ако…

Айзък Бел скочи от мястото си.

*** XXIV ***

В тъмния трюм на парния лихтер „Лилиан I“, Вонг Ли довършваше сложните си инсталации на светлина, та на фара на дървения велосипед „Евридей“, захранван с три батерии „D“. Беше благодарен за това и си спомняше без носталгия за старото време, когато се налагаше да свързва динамитни фитили на светлината на открит пламък. Слава на всички богове за електри­чеството, което му осигуряваше светлина за работа и енергия, която да взривява детонатори със свръхестествена скорост.

Айзък Бел напусна „Жарден дьо Пари” през бре­зентовите завеси, които пазеха от дъжда, и засли­за бързо по стоманеното стълбище, прикрепено за външната стена на театър „Хамърстейн“. Слезе в една задна уличка и затича към Бродуей. До хотел „Никърбокър“ имаше две пресечки. Тротоарите гъмжаха от хора. Навлезе тичешком в улицата, избягвай­ки трафика, прекоси фоайето на хотела и изкачи на бегом стълбището към агенция Ван Дорн, бръкна под бюрото на стъписания администратор за бутона на ключалката на вратата и нахлу в задното помещение.

— Искам Еди Едуардс на барутния кей. Коя е теле­фонната линия до Джърси сити?

— Номер едно, сър. Както заповядахте.

Бел вдигна слушалката и зачука по вилката.

— Дайте ми Еди Едуардс.

— Ти ли си, Айзък? Да не водиш някое момиче от „Фолиз“?

— Слушай ме. Еди. Премести картечницата „Викърс“ така, че да можеш да покриваш и водата, и главния портал.

— Не мога.

— Защо?

— Онези пет вагона с експлозив блокират огневото поле. Мога да покрия едното или другото, но не и пор­тата и водата едновременно.

— Тогава вземи друга картечница. В случай, че ата­кува откъм водата.

— Опитвам се да заема от армията, но няма да стане тази нощ. Съжалявам, Айзък. Какво ще кажеш да по­ставя двама с пушки от двата края на кея?

— Казваш, че вагоните блокират огневото поле? Сложи картечницата си над тях.

— Над тях?

— Чу ме. Постави картечницата над вагоните с ди­намит, за да могат да я въртят и в двете посоки. Така могат да покрият портата и водата. Действай, Еди. Веднага!

Бел остави слушалката на вилката с огромно об­лекчение. Точно това беше забравил. Водата. Атака от лодка. Ухили се на другите детективи, които бяха слушали жадно.

— Поставянето на тежка картечница на покрива на влак с експлозиви би трябвало да е сериозен стимул да стоим будни.

Закрачи обратно към театъра вече не толкова при­теснен и се пъхна на мястото си точно падаше завеса­та след първо действие на „Фолиз”.

— За какво беше всичко това? – попита Абът.

— Ако саботьорът реши да атакува от водата, ще, лети с главата напред право върху тежка картечни? „Викърс”.

— Добре си се сетил, Айзък. Значи вече можеш да се отпуснеш и да ме представиш на приятелите си.

— Кой, сенатор Кинкейд ли? – попита невинно Бел – Не бих го нарекъл приятел. Играхме малко карти, но…

— Знаеш кого имам предвид, по дяволите. Говоря за Елена Троянска от „Южен Пасифик”, чието възхити­телно лице пусна на вода дванайсет парахода.

— Струва ми се твърде интелигентна, за да си падне по мъж от Принстън.

— Влиза в асансьора! Хайде, Айзък!

За асансьорите чакаха тълпи хора. Бел поведе Абът през брезентовите завеси, надолу по външното стълбище и в просторното фоайе на партера, обслуж­ващо и трите театъра в зданието.

— Ето я!

Лилиан Хенеси и сенатор Кинкейд бяха обкръжени от обожатели. Жени се надпреварваха да стиснат ръка­та му, докато съпрузите им се бутаха с лакти да се домогнат до познанство с Лилиан. Жените им едва ли го забелязваха или ги интересуваше. Бел видя как две дами пъхнаха дискретно визитките си в джоба на сенатора.

По-високи от повечето наоколо и опитни в свадите в бални салони и в овладяването на безредици, два­мата детективи на Ван Дори си отвориха път в блъс­каницата като ескадрила бойни кораби. Лилиан се усмихна на Бел.

Той от своя страна съсредоточи погледа си на Кин­кейд, а сенаторът погледна към него и му махна прия­телски.