Unknown

Дузина въоръжени с пушки железопътни полицаи пазеха низ от шест товарни вагона на барутния кей. Трима следяха зорко бригада докери, наети да сва­лят от единия вагон осемстотин и петдесет сандъци с тегло от по двайсет и седем килограма, с петнайсет сантиметрови пръчки, произведени от барутни заводи „Дюпон дьо Немур“ в Уайлмингтън, Делауеър. Дру­ги четирима наблюдаваха как екипажът на „Лилиан I“ подрежда динамита в обемистия трюм на лихтера. Един стажант банков одитор тормозеше капитана на лихтера, като ровеше непрекъснато във фактурите и товарителниците му.

Началникът на „Лилиан I“, капитан Уит Петри, беше в гадно настроение. Вече беше изтървал вдигащия се прилив, който щеше да е ускорил преминаването му по реката. Още забавяне и щеше да се бъхти срещу тече­нието по всичките сто километра до скалната кариера на Сътън Пойнт. Отгоре на това новите му шефове от „Южен Пасифик“ плащаха още по-евтино и от стари­те от „Ню Джърси Сентръл“, и бяха още по-малко склонни да харчат пари за необходимите ремонти на скъпия на сърцето му „Оксфорд“. Когото, освен това бяха нарекли „Лилиан“, напук на всякаква традиция, след като всеки с малко ум в главата си знаеше, че е лош късмет да сменяш името на съда, предизвиквай­ки съдбата и още по-лошо, бяха го свели до пореден номер, „Лилиан I“, сякаш не беше по-добър лихтер от всичките останали, от „Лилиан II“ до „Лилиан XII“.

— Значи, имам идея – каза раздразнен капитанът – Аз ще се прибера вкъщи да вечерям с жена си. Вие момчета, движите лодката.

Нито едно от ченгетата не се усмихна. Едва след като бяха абсолютно сигурни, че доставя легитимен товар от двайсет и пет тона динамит на легитимен по­лучател, който гърми вулканична скала в кариерите в долината на Хъдсън – нагоре по реката, натъртваше постоянно той, от осем години все с това се занима­вал, – най-сетне му разрешиха да тръгне.

— Не толкова бързо!

Тъкмо когато прибираха въжетата, висок русокос тип с мрачно лице и в скъпо палто се приближи с отри­виста крачка по барутния кей, придружен от помощ­ника си, който приличаше на конте от Пето авеню, ако не бяха тънките бели резки от боксьорски белези, нашарили челото му. Скочиха на борда с лекота на акробати и русокосият показа значка на детектив на Ван Дорн. Представи се като главен следовател Айзък Бел, а този до него бил детектив Арчибалд Абът. Поиска да види документите на Петри. Ледът в очите на Бел подсказа на Петри, че е неуместно да се ше­гува с прибирането вкъщи за вечеря, така че зачака търпеливо, докато товарителниците му бъдат изчете­ни ред по ред за десети път този следобед.

Партньорът, Абът, накрая каза с тон точно като от Адската кухня в Ню Йорк:

— Окей, шефе, мърдай. Извинявай, че те задър­жахме, но не допускаме рискове. – Махна на едно биче от „Южен Пасифик“, с мишци като на горила. – Макколийн, качваш се с капитан Петри. Отива по горен Хъдсън до компанията „Пулверизирана шиста“ на Сътън пойнт. Има двайсет и пет тона динамит в трюма си. Опита ли се някой да отклони курса, за­стреляй кучия син!

След това Абът прегърна Айзък Бел през рамото, опита се да го подкара нагоре по трапа и му заговори със съвсем друг тон, който звучеше наистина като на конте от Пето авеню:

— Това е, приятел. Умрял си от скука тук цяла сед­мица. Оставил си добри момчета да държат нещата под контрол. Даваме си една нощ почивка.

— Не – изръмжа Бел и погледна неспокойно петте ос­танали товарни вагона от композицията с взривен ма­териал. Вече се смрачаваше. Трима от железопътната охрана насочваха към портата, блокираща линията от главните товарни възли, тежка картечница „Викърс“ с лентово зареждане и водно охлаждане на тринога.

— Заповед на господин Ван Дорн – каза Абът. – Казва, че ако не отдъхнеш една нощ, ще те извади от случая, както и мен. Не се шегува, Айзък. Каза, че иска бистри глави непрекъснато. Дори ни купи билети за „Фолиз“.

— Мислех, че е затворено.

— Шоуто го въртят отново, докато се подготвят за турне. Моят приятел, вестникарски критик, го нарече, цитирам, „Най-хубавият меланж от веселие, музика и хубави момичета, виждан от много години.“ Всички в града блъскат по вратите, за да се докопат до билети. Ние ги имаме! Хайде. Ще се облечем и първо ще хап­нем нещо в клуба ми.

— Първо – отвърна твърдо Бел, – искам три натова­рени догоре въглищни тендера. Да бъдат паркирани и със затегнати спирачки от другата страна на онази порта, в случай, че на някой мозък му хрумне гениал­ната идея да я разбие с локомотив.

*** XXII ***