Unknown

- Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.

45.

На другата сутрин в осем без нещо Тревър Робъртс се върна в хотела на Чарли и завари клиента си пред обилна закуска, състояща се от яйца, домат, гъби и бекон. Макар да изглеждаше уморен и да не се беше бръснал, адвокатът носеше добри новини.

- Свързахме се с директорката на сиропиталище „Света Хилда“ - госпожа Кълвър, която бе изключително отзивчива. - Чарли се усмихна. - Оказа се, че между 1923 и 1927 година там са постъпили общо деветнайсет деца. Осем момчета и единайсет момичета. Сега знаем, че от единайсетте момичета по онова време девет са били кръгли сираци. Успяхме да се свържем със седем от тях, пет от които имат живи роднини, потвърдили кой е бил баща им. Родителите на едно от момичетата са загинали при катастрофа, другото е аборигенка. С последните две се натъкнахме на повече трудности, та си рекох, че може би е най-добре да отскочите до „Света Хилда“ и сам да се запознаете с документацията.

- А персоналът?

- Само една от жените, работили по онова време в сиропиталището, все още се води на щат като готвачка и тя твърди, че в „Света Хилда“ никога не е постъпвало дете на име Трентам или нещо подобно, не помни и да е имало момичета, които да са се казвали Маргарет или Етел. Както личи, госпожица Бенсън е последната ни надежда.

- Госпожица Бенсън ли?

- Да, навремето е била директорка на сиропиталището, сега живее в доста скъп старчески дом - „Кленова хижа“, в другия край на града.

- Доста добре, господин Робъртс - похвали го Чарли. - Но как успяхте да накарате толкова бързо госпожа Кълвър да ви съдейства?

- Прибягнах, сър Чарлс, до методи, които, подозирам, са по-познати в юридическото училище на Уайтчапъл, а не на Харвард.

Чарли му се усмихна и продължи да чака пояснение.

- Доколкото подразбрах, от сиропиталището са започнали да набират средства за микробус...

- За микробус ли?

- Та сираците да ходят на излети...

- И вие сте подметнали, че аз...

- Че вие вероятно ще помогнете с някоя и друга автомобилна гума, ако...

- Ако в замяна те...

- Точно така. Ако в замяна ни съдействат.

- Схватлив сте, Робъртс, бързо усвоявате. Не мога да ви го отрека.

- Не бива да губим повече време, тръгваме незабавно за „Света Хилда“, за да се запознаете на място с документите.

- Все пак не е ли по-добре да заложим на госпожица Бенсън?

- Съгласен съм с вас, сър Чарлс. Смятам да я посетим още днес следобед, веднага щом приключим в сиропиталището. Между другото, докато госпожица Бенсън е била директорка, всички - не само децата, но и персоналът - са я наричали Кикимората, ето защо нямаме причини да очакваме да ни съдейства повече от Уолтър Слейд.

Когато пристигна в сиропиталището, Чарли бе посрещнат още на входа от директорката, госпожа Кълвър. Беше облечена в зелена рокля по последна мода, която очевидно бе изгладена току-що. Бе решила да приеме своя евентуален бъдещ благодетел така, сякаш той е Нелсън Рокфелер: когато го поведе към кабинета си, липсваше само червен килим.

Двамата млади адвокати, които цяла нощ бяха преглеждали усърдно папките, за да научат каквото има да се научава за реда в сиропиталището, за градските отпуски, дежурството по кухня, похвалите и порицанията, се изправиха, когато Чарли и Тревър Робъртс влязоха в стаята.

- Има ли някакъв напредък с онези две имена? - поинтересува се Робъртс.

- О, да, наистина останаха само две имена. Не е ли вълнуващо? - възкликна госпожа Кълвър, която заснова из кабинета и се зае да оправя всичко, сторило и се не на мястото си.

- Питах се дали...

- Все още нямаме доказателства - каза единият от младежите със зачервени очи, - но ми се струва, че едното момиче отговаря напълно на описанието. Не се знае нищо за времето, преди то да навърши две години. И което е по-важно, постъпило е в „Света Хилда“ точно когато капитан Трентам е чакал да го екзекутират.

- А готвачката си спомня, че когато е работела като миячка в кухнята - намеси се и директорката, - посред нощ някаква издокарана, строга на вид госпожа с префърцунен акцент е довела малко момиченце...

- Ето че се появи и госпожа Трентам - прекъсна я Чарли.

- Само дето момиченцето очевидно не се казва Трентам.

Младият адвокат погледна бележките, разпилени по масата отпред.

- Точно така, сър, не се е казвало Трентам - потвърди той. - Било е вписано като госпожица Кати Рос.

Чарли усети как краката му се подкосяват, а Робъртс и госпожа Кълвър се спуснаха, прихванаха го и му помогнаха да седне на единствения фотьойл в помещението. Директорката разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата му.

- Добре ли сте, сър Чарлс? - попита тя. - Трябва да отбележа, че не изглеждате...

- През цялото време е била пред очите ми - рече Чарли. - Както би се изразила Дафни, е щяла да ги извади.

- Нещо не разбирам - вметна Робъртс.