Unknown

- Можем да си тръгнем, когато поискаме, и да прекараме остатъка от деня у вас - рече младежът. Беки се извърна към него - не го беше разбрала. Той добави бързо: - Хайде да се връщаме! Току-виж мама пак започнала да опява, че цял следобед сме я оставили сама.

Ускориха крачка.

След няколко минути вече се качваха по каменното стълбище пред къщата. Беки само се преобу, погледна се в огледалото - да не би да е рошава, и се върна при Гай в дневната. С изненада видя, че чаят вече е пренесен. Погледна си часовника: беше едва три и четвърт.

- Много жалко, Гай, че накара всички да те чакат - бяха първите думи, които Беки чу, след като влезе в стаята.

- Никога досега не сме пили чая толкова рано - намеси се майорът от другата страна на камината.

- Вие, госпожице Салмън, ще пиете ли чай? - попита домакинята така, сякаш дори името звучеше обидно.

- Да, благодаря - отговори младата жена.

- Защо не се обръщаш към Беки на малко име - подметна Гай.

Госпожа Трентам впи очи в сина си.

- Не приемам тези днешни нрави, когато всички си говорят на малко име, дори и да са се запознали съвсем наскоро. Какъв чай искате, госпожице Салмън, дарджелински, жасминов или „Ърл Грей“? - попита тя още преди някой да е реагирал.

Зачака нетърпеливо отговора на Беки, тя обаче сякаш бе онемяла - още не можеше да се окопити от предишното заяждане на домакинята.

- Вие в Уайтчапъл очевидно нямате такъв голям избор - подметна госпожа Трентам.

На Беки и идеше да грабне чайника и да го излее върху тая проклетия, но накрая все пак се сдържа, ако не за друго, то защото знаеше, че домакинята цели тъкмо това - да я злепостави.

След поредното мълчание госпожа Трентам попита:

- Имате ли, госпожице Салмън, братя и сестри?

- Не, единствено дете съм.

- Виж ти! Да не очаква човек.

- Защо се изненадвате? - попита невинно по-младата жена.

- Защото винаги съм си мислела, че простолюдието се размножава като зайците - отвърна домакинята и си сложи в чая още една бучка захар.

- Мамо, вече прекаляваш... - намеси се Гай.

- Какво толкова, просто се шегувам - побърза да го прекъсне тя. - Понякога синът ми ме възприема твърде на сериозно, госпожице Салмън. И все пак още помня как баща ми, сър Реймънд, обичаше да казва навремето...

- Не почвай пак - тросна се майорът.

- Та баща ми казваше, че класите са като виното и водата. В никакъв случай не бива да се смесват.

- Пък аз си мислех, че Христос е успял да превърне водата във вино - възрази Беки.

Госпожа Трентам предпочете да се направи на глуха.

- Точно заради това във войската има офицери и редници - именно защото такъв е Божият промисъл.

- Нима смятате, че пак е според Божия промисъл да има война, в която тези офицери и редници да се избиват безразборно помежду си? - попита Беки.

- Със сигурност не знам, госпожице Салмън - отвърна по-възрастната жена. - Нямам привилегията да бъда като вас интелектуална. Аз съм най-обикновена проста жена, която казва, каквото мисли. Знам обаче, че през войната всички правехме жертви.

- А вие, госпожо Трентам, какви жертви направихте? - възкликна гостенката.

- Какви ли не, млада ми госпожице - тросна се госпожа Трентам и се изпъчи във фотьойла. - Като начало се лишавах от куп жизненоважни неща.

- Например от крак или ръка? - подметна Беки и веднага съжали, усетила, че се е хванала в капана на злобарката.

Майката на Гай стана от фотьойла, отиде бавно при камината и дръпна с все сила шнурчето със звънеца за прислугата.

- Не съм длъжна да седя и да търпя да ме обиждат в собствения ми дом - подвикна тя. Веднага щом Гибсън се появи отново в дневната, домакинята се обърна към него и добави: - Погрижи се Алфред да приготви багажа на госпожица Салмън. Тя се прибира в Лондон по-рано от предвиденото.

Беки продължи да седи край камината и да мълчи - и тя не знаеше какво да прави. Госпожа Трентам я загледа ледено, докато накрая младата жена не отиде при майора, не се ръкува с него и не каза:

- Довиждане, майор Трентам. Имам чувството, че няма да се видим отново.

- Само аз губя от това, госпожице Салмън - отговори той любезно и и целуна ръка.

После Беки се обърна и излезе бавно от дневната, без да поглежда отново госпожа Трентам. Гай я последва във вестибюла.

Докато се връщаха в Лондон, той се опита да оправдае как ли не поведението на майка си, Беки обаче знаеше, че сам не си вярва. Щом автомобилът спря пред дом деветдесет и седем, младежът скочи и отвори вратата на Беки.

- Може ли да се кача? - попита я. - Имам да ти казвам още нещо.

- Нека да не е тази вечер - примоли се тя. - Трябва да помисля и предпочитам да остана сама.

Гай въздъхна тежко.

- Исках само да ти кажа, че те обичам много, и може би да обсъдим плановете за бъдещето.

- Планове, в които присъства и майка ти ли?

- Остави я майка ми - отвърна той. - Толкова ли не разбираш, че те обичам?

Беки се поколеба.

- Хайде още сега да обявим в „Таймс“ годежа си, пък майка ми да си мисли каквото ще. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и го прегърна.

- О, Гай, и аз те обичам, но по-добре не се качвай. Дафни ще се прибере всеки момент. Може би някой друг път.