Ужас

На долните палуби не беше останал никой, разбира се. Крозиър и лейтенант Литъл бяха обходили всяка палуба от кърмата до носа, бяха надникнали във всички помещения — от студеното котелно с наклонените му пещи до празните бункери за въглища в трюма и тесния, но празен склад за корабни въжета на носа, — след което бяха прегледали палубите още веднъж. На третата палуба бяха проверили алкохолния склад и дали от оръжейния склад са изнесени всичките мускети, пушки, барут и куршуми — под светлината на фенерите проблясваха студено само подредените на стойки къси саби и щикове. Двамата офицери се увериха, че всичкото необходимо облекло е изнесено от склада за дрехи през последния месец и половина, след което надникнаха и в капитанския склад и също толкова празния хлебен склад. На бака Литъл и Крозиър надзърнаха във всички каюти, отбелязвайки в какъв подреден вид са оставили офицерите своите койки, рафтове и ненужните си принадлежности, после огледаха хамаците на моряците, навити и скатани за последен път, и олекналите им, но все още стоящи по местата си моряшки сандъци, сякаш в очакване за сигнала за вечеря; отидоха към кърмовия отсек и забелязаха опразнените рафтове в каюткомпанията, където хората бяха избрали книги по свой вкус и ги бяха отнесли със себе си на леда. Най-накрая, застанали до огромната печка, която за пръв път от три години беше абсолютно студена, лейтенант Литъл и капитан Крозиър отново извикаха заповедта за напускане на кораба през предния люк, за да се убедят окончателно, че никой не е останал зад тях. На горната палуба щяха да преброят всички, но такъв беше протоколът за напускане на кораба.

След това се качиха на горната палуба и оставиха зад себе си люка отворен.

Събраните на палубата мъже не бяха изненадани от заповедта да напуснат кораба. Те бяха предупредени предварително за това. Тази сутрин на „Ужас“ имаше само двайсет и пет моряци; останалите вече бяха в лагера „Ужас“, намиращ се на две мили южно от Виктъри Пойнт, или превозваха с шейни корабното имущество нататък, или ловуваха, или бяха отишли на разузнаване в околностите на лагера. Почти същия брой моряци от „Еребус“ чакаха долу на леда, застанали до шейните и купчините с оборудване на мястото, където от 1 април бяха разпънати палатките за съхранение на хранителни и всякакви провизии от „Еребус“, след като корабът беше напуснат от екипажа.

Крозиър наблюдаваше как хората му се спускат по ледената рампа, изоставяйки завинаги кораба. Накрая на наклонената палуба останаха само той и Литъл. Петдесет и няколкото души, които стояха на леда, ги гледаха над вълнените шалове, с очи, скрити под ниско смъкнатите уелски перуки и присвити от студената утринна светлина.

— Тръгвайте, Едуард — каза тихо Крозиър. — Аз идвам след вас.

Лейтенантът отдаде чест, вдигна тежката си раница с лични вещи и заслиза пръв по трапа, а след това и по ледената рампа, за да се присъедини към останалите.

Крозиър се огледа. Хладното априлско слънце осветяваше свят на изтерзан лед, високи тороси, безчислени върхове на глетчери и навяван от вятъра сняг. Капитанът смъкна по-ниско козирката на фуражката си, погледна на изток и присви очи, опитвайки се да запомни чувствата, които изпитваше в този момент.

Изоставянето на кораба беше най-позорното събитие в живота на всеки капитан. Това бе признание за пълен провал. В повечето случаи означаваше край на дългата служба във военноморския флот. За много капитани, някои от които лични познати на Франсис Крозиър, това беше удар, от който те никога нямаше да се възстановят.

Крозиър не изпитваше подобно отчаяние. Все още не. В настоящия момент за него по-голямо значение имаше малкият, но горещ син пламък на решителността, който все още гореше в гърдите му — аз ще живея.

Той искаше хората му да оцелеят — или поне колкото се може повече от тях. Ако имаше и най-малката надежда, че някой от КНВ „Еребус“ или КНВ „Ужас“ ще оцелее и ще се прибере у дома, в Англия, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да последва тази надежда и повече да не се обръща назад.

Той трябваше да измъкне хората си от кораба. А след това и от ледовете.

Осъзнавайки, че около петдесет чифта очи го гледат, Крозиър потупа за последен път с ръка по планшира, слезе по трапа, който бяха монтирали към десния борд няколко седмици по-рано, когато корабът започна да се накланя по-силно към левия борд, а след това се спусна по доста изтърканата ледена рампа към хората си.

Метнал през рамо собствената си раница, той застана до мъжете, впрегнати в най-последната шейна, погледна за последен път към кораба и каза:

— Красив е, нали, Хари?